Дженифър Донъли: Северно сияние

Беше постъпил ужасно, но точно в този момент разбирах мотива му. Дори малко ми дожаля за него. Вероятно просто е имал нужда от компания, защото е ужасно самотно да знаеш разни неща.

Ставам тихо от леглото, обличам се, оправям косата си и си събирам багажа. Не знам точно колко е часът, но мисля, че е към пет. Когато съм готова, преброявам спестяванията си. Общо с парите, които имах в началото, заплатите, бакшишите, допълнителните приходи от разхождането на Хамлет и петте долара, които ми даде госпожица Уилкокс, разполагам с трийсет долара и двайсет и пет цента.

Слизам от тавана, като внимавам да не шумя, и тръгвам надолу по главното стълбище. Стигам в кабинета на господин Морисън точно когато започва да се развиделява. Оставям писмата на Грейс на бюрото и пиша бележка върху бланка на „Гленмор“, в която обяснявам как са се озовали у мен.

Написвам още три бележки, адресирам ги и ги оставям в кошничката за писма. Първата е за баща ми. В нея има два долара — остатъка от дължимото за мулето Ликърис — и обещание, че ще пиша. Втората е за майката на Уийвър. В нея има дванайсет долара и седемдесет цента и указания да използва парите, за да плати данъците на Еми. В третата има пръстен — малък издраскан пръстен с опал и два граната. Адресирана е до Ройъл Лумис и вътре пише да види, дали в „Тътълс“ ще го приемат обратно, че съжалявам и се надявам да се сдобие с мандрата си един ден.

На излизане от кабинета минавам покрай закачалката, направена от усукани клони и еленови копита. В сумрака на преддверието ми заприличва на зловещо приказно дърво и за миг ми се струва, че иска да ме сграбчи с възлестите си израстъци. На нея е закачена дамска сламена шапка. Ръбовете й са разръфани; черната й панделка е протрита. Грейс Браун я сложи там, когато пристигнаха с Честър. Взимам шапката от закачалката и се боря с желанието да я смачкам. Отнасям я в салона и я оставям до тялото на Грейс.

Хващам ръката й. Тя е мека и студена. Знам, че обещанията не трябва да се нарушават, но сега мисля, че е по-лошо да позволиш обещанието да разруши теб.

— Няма да го направя, Грейс — прошепвам й. — Ако искаш, ме преследвай, но няма да го направя.

От задната страна на „Гленмор“, малко навътре в гората, има бунгало, в което спят мъжете от персонала. Тихо и тъмно е. Взимам шепа камъчета и хвърлям едно по прозореца на втория етаж. Нищо не се случва; никой не се показва, така че аз хвърлям второ, трето и накрая прозорецът се отваря и Майк Бучард показва съненото си лице.

— Ти ли си, Мати? Какво има?

— Викни Уийвър, Майк. Трябва да го видя.

Майк се прозява.

— А?

— Уийвър — изшептявам, — викни Уийвър!

Той кимва. Скрива се и след миг Уийвър се появява.

— Какво искаш? — пита, явно сърдит.

— Заминавам.

— Какво?

— Заминавам, Уийвър.

Прибира главата си от прозореца и минута по-късно вратата на бунгалото се отваря, той излиза и вдига тирантите си върху наполовина закопчаната риза.

— Къде отиваш?

Бръквам в джоба на полата си и слагам в ръката му седем долара.

— Това за какво е?

— Да си купиш билет за влака до Ню Йорк. Използвай парите, които си изкарал тук, да се настаниш в пансион в града за няколко месеца. Ще трябва да си намериш работа, когато свършат, но ще имаш за начало.

Уийвър поклаща глава.

— Не искам парите ти. Няма да ги приема — подава ми ги той.

Аз ги хвърлям на земята.

— По-добре ги вдигни — казвам, — иначе някой друг ще го направи.

— Мати, не става въпрос само за пътните разходи и наема. Знаеш добре. Ами мама? Не мога да я оставя.

— Тя ще се оправи.

— Не, няма. Няма къде да иде, след като продадат имота на Еми.

— Данъците на Еми са платени. Търгът е отменен. Ти не си ли разбрал?

Уийвър ме поглежда изпитателно.

— Не, не съм — казва той.

— Ще чуеш.

— Мати…

— Сбогом Уийвър. Трябва да тръгвам. Веднага. Преди готвачката да е станала.

Уийвър се навежда и взима парите. После ме хваща и ме прегръща толкова силно, та имам чувството, че ще ме скърши на две. Аз също го прегръщам, стискам силно врата му с ръце и се опитвам да попия малко от силата и безстрашието му.

— Защо, Мати? Защо тръгваш сега? — пита ме той.

Поглеждам към „Гленмор“ и виждам меката светлина от малката стая до салона.

— Защото Грейс Браун не може да го направи — отвръщам.

Отдалечаваме се един от друг. От очите му текат сълзи.

— Недей, Уийвър. Иначе няма да мога да го направя. Ще изтичам вътре, ще си сложа престилката и това ще бъде краят.