Дженифър Донъли: Северно сияние

— Но, Уийвър, ами стипендията? Няма ли да я изгубиш?

— Винаги мога да опитам другата есен. Сигурен съм, че ще ги убедя да я запазят за една година — каза той, но долавях в гласа му, че и сам не си вярва.

Не плаках, когато си тръгна госпожица Уилкокс. Или когато Марта Милър ми наговори онези грубости. Не плаках, когато татко ме събори от стола, и вечер не плача в леглото си, щом се замисля за „Барнард“. Но в този момент заплаках. Като бебе. Плаках така, все едно някой е умрял.

Някой беше умрял.

Можех да си го представя — висок и гордо изправен черен мъж в костюм и вратовръзка. Изпълнен с достойнство и вдъхващ респект. Мъж, който беше способен да накара всички други в помещението да замълчат само със силата на думите си. Виждах го как върви по улиците на големия град, енергичен и сериозен, с куфарче в ръка. Хвърли поглед към мен, изкачи се по няколкото каменни стъпала и изчезна.

— О! — проплаках аз. — О, Уийвър, не!

— Мат, какво има? Какво не е наред? — попита.

Изправих се с мъка на крака. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта за това как ще остане тук завинаги. Ще работи като сервитьор в някой хотел или в работилница за щавене на кожи, или пък из някой от дървосекаческите биваци. Ден след ден. Година след година. Докато не остарее, не се изхаби, не бъдат погубени всичките му мечти.

— Замини, Уийвър, просто замини! — изплаках. — Аз ще се грижа за майка ти. Аз и Ройъл, Мини и Джим, татко, госпожа Лумис. Всички до един. Наистина ще го направим. Само замини. Преди да си се закотвил тук завинаги. Като мравка в смола.

Като мен.

Сигурно вече минава четири часа. Не мога да заспя отново. Не и след посещението на Грейс. Небето отвън още е тъмно, но аз успявам да чуя шумоленето на нощните твари и първото чуруликане на птиците.

Прочетох всички писма на Грейс, с изключение на едно.

„Южен Оцелик

5 юли 1906 г.

Скъпи мой Честър,

Свила съм се до огъня в кухнята и ти сигурно би ми се скарал, ако можеше да ме видиш. Всички други са в леглата си. Момичетата дойдоха и запалихме всички фойерверки. Сега моравата ни е толкова зелена, колкото тротоарът пред кръчмата в Кортланд. Ще ти разкажа как отпразнувах Четвърти юли, като се видим. Надявам се, че си прекарал добре. Това е последното писмо, което ще мога да ти напиша, скъпи. Имам усещането, че нямаш намерение да дойдеш. Може би не съм права, но не мога да се отърся от усещането, че никога няма да те видя. Как ми се иска вече да беше понеделник. Следващата неделя вечер ще остана при Мод, скъпи. А на другата сутрин ще отида в Деройтер. Ще пристигна около десет. Ако хванеш влака от Лихай в девет и четирийсет и пет, ще си там около единайсет. Съжалявам, че няма да мога да отида до Хамилтън, мили. Мама и татко не искаха да пътувам, а пред последните седмици имах толкова много трудности. Мислят, че заминавам за Деройтер само на гости.

Мили, когато пристигна, веднага ще отида в хотела и не мисля, че ще видя познати. Ако случайно срещна някого и ме поканят у тях, ще обясня нещо, та да не ме заподозрат. Ще кажа, че чакам приятелка да пристигне от Кортланд, за да се срещнем и да заминем за погребение или сватба в някой друг град… Може би няма да кажа това, но не се тревожи за нищо. Ще се справя някак.

Сбогувах се с някои места днес. Има толкова кътчета, които са ни скъпи. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си. Първо се сбогувах с покритата с мъх барака за провизии, после с ябълковите дървета, сред които е колибата ни за игра, а също и с «кошера» ни, спретнато малко бунгало в овощната градина, и, разбира се, с всички съседки, които ми преправиха роклите, като ги разшириха малко, за да ми спестят наказанието, което си заслужавам.

О, мили, не разбираш какво означава това за мен. Знам, че вече няма да ги видя, а също и мама. Небеса, колко обичам мама! Не знам какво ще правя без нея. Никога не се сърди и винаги ми е помагала толкова много. Понякога обмислям дали не бих могла да й кажа, но няма как. Бездруго си има достатъчно грижи и не бих могла да я съкруша така. Ако умра, дори да е научила, няма да ми се гневи. Вече никога няма да съм щастлива, мили. Иска ми се да умра. Никога няма да разбереш колко страдание ми причини, любими мой. Липсваш ми и искам да те видя, но в същото време желая да умра. Сега ще си лягам, скъпи. Моля те, ела и не ме оставяй да те чакам там. Правим го и за двама ни…“

Знаела е. Някак си Грейс Браун е била наясно, че никога няма да се върне. Надявала се е Честър да я отведе и да стори каквото е редно, но дълбоко в себе си е била наясно. Именно затова е написала, че вече няма да види обичаните от нея предмети, места и хора. Поради тази причина си е представяла, че ще се върне мъртва. И затова е искала писмата й да бъдат изгорени.