Дженифър Донъли - Северно сияние

По време на пътуването разсъждавах за моите думи и тяхното значение, както правя, ако съм притеснена или уплашена, та да отклоня мислите си. Думата ми за деня беше „поничка“, а тя дори и в добър ден си бе една глупава дума. Затова избрах „покруса“, която беше на същата страница и далеч по-подходяща, предвид нещастието. Означава „скръб, мъка, болка“. Същия корен носи и думата „крушение“.

Докато се спускахме надолу по хълма, обсъждахме случилото се помежду си, като за миг не се усъмнихме, че пожарът е бил резултат от нещастен случай. Решихме, че може да се е гътнала някоя газена лампа. Или може би бяха отхвърчали искри от огъня под казана за пране и се бяха озовали на покрива, макар че майката на Уийвър винаги предвидливо го наклаждаше далече от къщата. Но в мига, когато зърнахме катъра Линкълн да лежи на пътя в локва кръв, разпръснатите навсякъде мъртви пилета и сринатата кочина, ни стана ясно, че нещата стоят другояче.

Баща ми стоеше пред тлеещите останки заедно с господин Лумис и господин Пулинг. Там бяха също господин Спери, господин Хигби и още няколко съседи от Форт Лейк. Изтичах към тях.

— Татко, какво е станало? — попитах.

— Мати, какво правиш тук? Това не е гледка като за теб.

— Трябваше да дойда, татко. Исках да видя майката на Уийвър. Тя добре ли е?

— Отсреща е, у Хъбард.

Затичах се към къщата на Еми.

— Мати, почакай.

— Какво, татко?

— Знаеш ли нещо за онези мъже, които пребили Уийвър?

— Само, че са били трапери. И че господин Хигби ги е тикнал в затвора. Защо?

— Явно вече са ги пуснали. Майката на Уийвър каза, че те са сторили това. Убили катъра и почти всичките й пилета. Поне свинята се е измъкнала. Побягнала през полето към гората. Момчетата на Лумис са по петите й.

Не можех да повярвам на чутото.

— Татко, не… — промълвих.

— Каза, че били бесни заради престоя си в затвора. Твърди, че след като подпалили къщата, се запътили на север през гората. Или поне мисля, че това каза. Не е съвсем на себе си в момента. Никак не е добре, Мати. Съпротивлявала им се. Единият счупил ръката й.

Аз притиснах длани към лицето си и поклатих глава.

— Чуй ме, Мати. Никой не знае със сигурност накъде са се запътили. Не искам да се мотаеш извън хотела по тъмно. Не и докато не ги заловят. Не пускай и Уийвър навън. Чуваш ли ме?

Кимнах, а после хукнах към дома на Еми.

Готвачката вече беше там, като се опитваше да намери кафе или чай и мърмореше за състоянието на къщата. Госпожа Бърнап и госпожа Крего също бяха там. И доктор Уолас. Както и Уийвър. Повечето от децата Хъбард се бяха сгушили на износения диван с широко ококорени очи или седяха на пода пред него. Лушъс си играеше в купчина мръсни дрехи за пране.

— Хайде, мамо, трябва да позволиш на лекаря да те прегледа — настоя Уийвър.

Майката на Уийвър поклати глава в знак на несъгласие. Седеше на леглото на Еми, придържаше дясната си ръка с лявата и се поклащаше напред-назад. Еми седеше до нея, беше я обгърнала с ръце, утешаваше я и нареждаше, че всичко ще се оправи. Майката на Уийвър обаче нямаше вид, че я чува. Не чуваше никого. Беше навела глава и не спираше да повтаря:

— Няма ги, всичко е свършено. О, боже, помогни ми… няма ги.

Уийвър коленичи пред нея.

— Мамо, моля те — заговори.

— Госпожо Смит, трябва да видя ръката ви — намеси се доктор Уолас.

Еми го отпъди.

— Оставете я да се успокои малко. Ще дойде на себе си. Аз винаги се съвземам — каза.

— Има сериозна фрактура. Личи си по ъгъла.

— Фрактурата няма да избяга. Ще я прегледате след малко. Защо не поседнете за кратко и не спрете да я притеснявате?

Доктор Уолас изскърца със зъби, но седна. Уийвър се изправи и закрачи из малката стая.

— Една глътка от горчивия ми сироп ще я свести — заяви госпожа Крего и бръкна в кошницата си.

— Няма нужда от това — възрази енергично доктор Уолас. — Само ще отслаби действието на лауданума, който се каня да й дам.

Госпожа Крего изсумтя. Той също изсумтя в отговор. Готвачката намери малко цикория в една кутия. Лушъс нададе бълбукащи звуци от прането. Госпожа Бърнап го вдигна и направи физиономия, когато установи, че пелената му е пълна. И през цялото това време майката на Уийвър не спря да се поклаща и да нарежда.

Отидох до Уийвър и хванах ръката му.

— Какво има? Защо прави така? Заради къщата ли?

— Не знам — отвърна той. — Може би заради животните… или заради вещите й. Имаше снимки и други такива неща. Или пък може би е заради къщата…

— Дявол да я вземе къщата! — изплака внезапно госпожа Смит. — Нима мислиш, че давам пет пари за старата колиба? — Тя вдигна глава. Старите й на вид очи бяха кървясали заради сълзите и дима. — Откриха парите ти за колежа, Уийвър — каза. — Отнесоха всичко. До последния цент. Няма ги. О, мили боже, няма ги.