Дженифър Донъли - Северно сияние

— Добре — съгласи се тя. — Сега ми помогни да го прикрием.

Заровихме цялото въже и отстъпихме назад да огледаме творението си. Не беше идеално, но решихме, че ако човек не се оглежда за него — а „маса шест“ нямаше да го прави, — не би го видял. Стоеше единствено проблемът с бора. Възелът се открояваше прекалено ясно върху кората му.

— Ето ме! Насам! — чу се глас от разстояние.

Беше Фран.

— Боже, Мат, идват! — изписка Ейда. — Какво ще правим?

Озърнах се трескаво. Погледът ми се спря върху папратта. Изтичах и отчупих няколко стръка. Изкопах малка дупка пред бора и ги забучих в нея, а после насипах пръстта обратно около тях. Изглеждаха като току-що покарала папрат и напълно закриваха въжето.

Чухме кикотенето на Фран. Вече беше много по-близо.

— Хайде! Бързо! — изсъска Ейда. Хвана ме за ръката и ме дръпна към смърчовете. Клоните се разклатиха и залюляха. Трескаво се опитвахме да ги спрем.

— Насам! Ето тук! Идвате ли? — припя Фран.

Ейда приклекна и надникна между клоните. Аз коленичих на земята и увих края на въжето около китката си.

— Приближава. Подготви се, Мат. — Ейда имаше за задача да каже кога, а моята задача беше да дръпна. — Сега е на около десет метра.

Аз надникнах между клоните, но примигнах, защото една игличка ме бодна в окото. Имах добра видимост към папратта вдясно от мен, но вляво не виждах нищо.

— Не мога да те намеря! — чу се мъжки глас. Беше този на „маса шест“. Сърцето ми подскочи като бекон в тиган. Планът ни изглеждаше толкова прост, но вече не виждах как ще проработи и ми се прииска гневът ни да не ни беше правил толкова дръзки. Налагаше се Фран да е на точното място, а също и „маса шест“… И дали не бяхме заровили въжето прекалено близо до папратта? Или пък не достатъчно близо?

— Тук съм! Хайде! — викна Фран. После се изкикоти закачливо. Зърнах смесица от черен плат и бяла кожа, докато той заобикаляше папратовите храсти.

— Къде? — попита той.

— Ето тук!

— Пет метра — прошепна Ейда толкова тихо, че едва я чух.

Фран откъсна стрък переста папрат и я задържа пред лицето си, а после я дръпна настрана и прати въздушна целувка. Помаха с изящната си ръка и започна да играе с копчетата на банския си костюм. Тя беше истинска звезда. Думата ми за деня е „уникум“. Означава „несравним“, а тя беше именно такава. Нито Лили Лангтри, нито дори самата Сара Бернар биха се справили толкова добре. Жестовете й бяха самоуверени и в същото време сдържани, но върху маса номер шест имаха същия ефект като червено на бик. Все още не успявах да го видя, но го чувах. Изведнъж се затича и се озова право насред папратта.

— Сега, Мати! — прошепна Ейда.

Аз дръпнах въжето силно колкото можах, но не се случи нищо. Поставили сме го на погрешно място, помислих си. Съсипахме всичко. О, боже. О, не. Ще хване Фран и…

… И в този миг въжето се изпъна с такава сила, че ние двете паднахме, а тежестта ме дръпна напред, като че бях уловила голяма риба. Аз изпъшках силно, когато намотката се впи в дланта ми, а после се чу и друг звук… „Маса номер шест“ крещеше с пълно гърло първо от изненада, после заради шок, а накрая от ужас, след като се препъна и полетя във въздуха с главата надолу, за да се приземи в купчината кучешки изпражнения с шумно цопване.

Над папратовите храсти се вдигна облак от черни мухи, недоволни, задето са били притеснени. Фран стоеше неподвижно със зяпнала уста. Моята челюст също беше увиснала. Измъкнах се от скривалището си и бързо размотах въжето от китката си. След мен се появи Ейда. Никоя от нас не издаваше и звук. Единственото, което успявахме да чуем, беше ядосаното жужене на мухите и тъничко „Ох! Ох!“, излизащо от устата на човек в голямо нещастие.

Главата на „маса шест“ се показа измежду стръковете папрат. Очилата му висяха от лявото ухо. Фран погледна към него и избухна в смях. Също и ние с Ейда. Той застана на колене, а после се изправи и огледа невярващо кафявите си на цвят длани. Творенията на Хамлет се бяха размазали по тях. Както и навсякъде другаде — по вратовръзката му и по предницата на белия му костюм.

Смехът на Фран премина в неудържим кикот.

— Сега изглеждаш също така мръсен, какъвто си в действителност! — викна насреща му.

Той я погледна опулен.

— Ти… Ти, малка кучко! — изломоти. — Направила си го нарочно! Това ще ти коства работата! На вас също!

Фран не се стресна ни най-малко.

— Ще си държиш устата затворена и инструмента в панталоните, или ще кажа на татко и ще стане още по-лошо! — заяви. Не би сторила такова нещо, но „маса шест“ не го знаеше.