Дженифър Донъли - Северно сияние

У нас бушуваше гняв заради щуротиите на „маса шест“, но не знаехме какво да предприемем. Докато успеем да убедим Ейда да ни разкаже какво се е случило, вече беше време за вечерната разходка на Хамлет. Ейда и Фран ме придружиха. Ейда се беше разхълцала и Фран реши, че малко чист въздух ще помогне. Последваха ме през моравата и после през гората към любимото място на Хамлет — огромен, покрит със сладка папрат участък, който беше встрани от основните пътеки и се намираше на около петдесет метра от езерото.

Миризмата беше толкова лоша, че спря хълцането на Ейда. Тя стисна нос и направи физиономия. Аз също. Не и Фран. Вместо това тя разтвори храстите, погледна на земята между тях и се усмихна.

— Ще дадем урок на „маса шест“ — заяви. — При това какъв.

— Ние? — попита Ейда.

— И той — отговори Фран, като посочи към Хамлет. — Ето какво ще направим. Слушайте.

Фран ни описа плана. Беше находчив, но също и рискован. Нещата лесно биха могли да се объркат. Но пък ако всичко минеше както трябва, вече никога нямаше да бъдем притеснявани от „маса шест“.

Още същата вечер подготвихме оръжията си. Фран помоли готвачката за разрешение да поплуваме на следващия ден, след като приключеше сервирането на закуската. Тя разреши. Никоя от нас не притежаваше бански костюм, но из хотела се подмятаха няколко стари чифта, които госпожа Морисън позволяваше на персонала да използва. Фран взе три и ги напъха под възглавниците ни. Ейда се върна при хангара за лодки под предлог, че е оставила там поднос, и се появи с парче въже, което скри в чекмеджето си. Аз изтичах горе, измъкнах тетрадката и писалката си изпод леглото и написах бележка.

— Кокетна, но скромна — беше ме инструктирала Фран. — Съблазняваща бележка, нали ме разбираш?

Не разбирах много, но се постарах.

Преди да си легнем, Фран ни даде последни инструкции.

— Ейда, отнеси въжето в гората рано сутринта, без никой да те вижда да го правиш. Мати, погрижи се кучето да е нахранено добре — поръча.

Обещах да го направя и изпълних обещаното. Натъпках го до пръсване. Дадох му обичайната закуска плюс две бисквити, четири резена бекон и пържени яйца, останали от закуската на персонала. След това той едва не измъкна ръката ми, докато се опитваше да стигне до любимото си място, и веднъж озовал се там, си свърши работата изобилно.

Когато закуската приключи, ние трите се втурнахме горе и се преоблякохме. Вълнените бански костюми представляваха нещо ужасно. Бяха торбести и драскаха, ръкавите покриваха лактите ни, а крачолите — глезените ни. Полите им стигаха до коленете ни. Веднага щом ги нагласихме, прибрахме косите си под шалове и изтичахме по задните стълби и навън през кухненската врата, преди Майк Бучард или Уийвър да ни видят и да започнат да ни се присмиват.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита ме задъхано Ейда, докато тичахме през гората.

— Няма как да не дойде. Фран му демонстрира интереса си по време на закуска и му остави тази бележка.

Бележката гласеше: „Ако покажете, няма да кажа. Да се срещнем при крайното бунгало след закуска.“

Когато стигнахме до покрития със сладка папрат участък, бяхме задъхани и потни. Беше едва десет, но вече беше горещо и задушно.

— Къде сложи въжето? — попитах, докато оглеждах земята пред нас.

— Ето тук — отвърна Ейда и го измъкна изпод група смърчове.

— Къде бихме могли да го вържем?

— Около този бор?

— Стволът му е прекалено гол. Ще го види.

Ейда прехапа долната си устна и се озърна.

— Какво ще кажеш за онази елха? Клоните й достигат почти до земята.

Вързахме въжето, но установихме, че е прекалено късо. Беше необходимо да го опънем между елхата, покрай предната част на папратта и чак до групата смърчове, където се канехме да се скрием, но то не достигаше.

— Какво ще правим, Мати? Всеки момент ще са тук — попита разтревожено Ейда и погледна назад към хотела.

— В крайна сметка ще се наложи да го вържем за бора и да се надяваме, че няма да го забележи. — отговорих. — Хайде, трябва да побързаме.

Бързо развързах въжето и го стегнах здраво около ствола на бора на около петнайсет сантиметра от земята. После отидох до смърчовете и опънах въжето по земята. Ейда ме последва, като го покриваше с борови иглички, листа и пръст.

— Ужасно вони. Дали няма да се досети?

— Ще бъде прекалено съсредоточен в други неща. Ето… виж. Ейда, справихме се. Остана предостатъчно от дължината.

Ейда хвърли поглед към мен и аз й показах, че ни е останал допълнителен един метър от въжето, за който да го държим, докато се крием сред смърчовете.