Дженифър Донъли: Северно сияние

— Трябваше вече да са се върнали — промълвих със затаен дъх — Трябваше. Къде са тогава?

Ръбчетата и външната страна на купичките бяха изцапани с кремсупа от целина, когато я поднесох. Крутоните бяха потънали. Гостите от седма маса май не останаха много доволни.

— Да не би да имаш олово в краката тази вечер? — попита ме готвачката, като се върнах в кухнята.

— Не, госпожо.

— Ами размърдай се тогава!

Вратата на кухнята се отвори със замах.

— Трябва ми кана чай за дванайсета стая, госпожо Хенеси — каза господин Морисън забързано — И попара от препечен хляб с мляко. Едно от момчетата на семейство Питърсън не се чувства добре.

— Да не би вече да управлявам и амбулатория, освен кухнята? Мати, отрежи две филии бял хляб.

— Госпожа Питърсън помоли вие да я приготвите, госпожо Хенеси. Каза, че вашата попара излекувала малкия й Теди от стомашни болки миналото лято.

— Дайте на малкия Теди от бисквитите с миши лайна на Хенри. Те ще го излекуват — изръмжа Джон.

— Още нещо? Да разбухна възглавницата на малкия Теди? Да му изпея песничка? — промърмори готвачката и извади агнешките пържоли от тавата. — Мати, ще приготвиш ли един чайник с чай? Или може би лейди Питърсън предпочита аз да кипна водата — измърмори тя зад гърба на господин Морисън. — Вечеря за осемдесет и пет души, като петдесет от тях са тук едновременно, специално меню за рожден ден за дванайсет души, а сега съм и медицинска сестра…

Вечерята трябваше да е за осемдесет и седем души. Не осемдесет и пет. Двама от гостите не се бяха появили — от четирийсет и втора и четирийсет и четвърта стая. Карл Греъм и Грейс Браун. Те трябваше да седят на девета маса. Бях я приготвила, но вече беше осем часа, а те не се бяха върнали от езерото.

Бях им сервирала днес на обяд. Бяха поръчали супа и сандвичи и спореха, докато се хранеха. Чух, когато им поднесох храната.

— … ами онази църква, точно до хотела в Утика? — каза Грейс Браун. — Можем да го направим там.

— Може да го направим и тук, Били. Ще питам дали има църква — отговори Карл Греъм.

— Днес, Честър. Моля те. Ти каза, че ще го направим. Обеща ми. Не мога да чакам повече. Не очаквай това от мен.

— Добре, не се разстройвай. Нека първо да поплаваме, какво ще кажеш? Денят е прекрасен. Веднага след това ще попитаме за църква.

— Не, Честър! Не ми се плава.

Появих се още няколко пъти, за да проверя дали нямат нужда от нещо. Мъжът изяде целия си обяд, недокоснатата супа на момичето и поиска десерт. Каза ми да запиша сметката на стаята му.

— Греъм — каза той, — Карл Греъм. Четирийсет и втора стая. — Бях чула името му по-рано от госпожа Морисън. Спомена ми, че е пристигнала една двойка без резервация, господин Греъм и госпожица Браун, и тя ги е настанила на последния етаж, та трябвало да им оправя леглата.

Вдигнах чиниите им, след като приключиха. По-късно бях видяла Грейс на верандата и тя ми беше дала писмата си, аз ги пъхнах под дюшека си и бях забравила за тях и за самата нея и Карл Греъм, защото готвачката запълни следобеда ми с белене на картофи.

Не се бях сещала за тях, докато не дойде време да сервираме вечерята и видях, че масата им е празна. Оттогава не можех да си ги избия от главата.

— Мати, водата ври! — викна готвачката — Приготви подноса за дванайсета стая.

Грабнах една каничка и сипах листенца чай в нея, като внимавах да не й се пречкам. Взех чайника от огъня и налях водата. В този момент в кухнята влезе господин Морисън да си вземе чаша кафе.

— Не те видях днес на вечеря, Анди — каза готвачката. — Добре ли си?

— Пропуснах я. Трябваше да чакам двама глупаци да ми върнат лодката.

Готвачката изсумтя.

— Кои глупаци точно? „Гленмор“ гъмжи от такива.

— Греъм. Четирийсет и втора стая. Имаше и една жена с него. Взеха лодката следобед, а така и не се върнаха.

Изпуснах каничката за чай. Тя се пръсна и навсякъде плисна гореща вода.

— Виж какво направи! — кресна пронизително готвачката. Плесна ме отзад с дървената си лъжица. — Какво те прихваща, за бога? Разчисти тази бъркотия.

Сетих се за „светлоносец“, думата ми за деня, докато събирах парчетата от счупената каничка. Означава „някой, който носи светлина“, в превод на латинското „луцифер“. Знаех всичко за Луцифер благодарение на добрия си приятел Джон Милтън. Луцифер бил прекрасен ангел, но Господ го изгонил от небето, защото бил твърде непокорен. Бил заточен в Ада, но вместо да се разкае, задето е разгневил Господ, и да се поправи, той започнал да крои нови планове. Отишъл в Райската градина и примамил Ева да хапне плод от Дървото на познанието и така целият човешки род бил изгонен завинаги от Рая.