Дженифър Донъли - Северно сияние

Беше хубаво да седим в спретнатата къща на Еми, да я наблюдаваме как се суети и да виждаме как децата й се усмихват, докато похапват от тортата на готвачката.

Беше приятно и спокойно и за разнообразие не се налагаше никой да я измъква изпод леглото.

Но после Уийвър реши да попита Еми защо не засади собствената си градина. Каза, че още не било късно да отгледа боб и други зеленчуци, а това накара всички в стаята да притихнат. По израза на лицето му разбрах, че изведнъж си беше спомнил за търга. На никого обаче не му се говореше за това. А на мен — по-малко, отколкото на всички други, защото знаех кой се канеше да купи фермата.

— Но, мамо, въпросът трябва да се обсъди — настоя Уийвър.

— Тихо, Уийвър — нареди му тя и стрелна Еми с поглед. — Знам, синко. Ще го направим.

Еми погледна към нас и прехапа устната си, а после дръпна един кичур от косата си.

— Къде е Томи? — попитах аз, нетърпелива да сменя темата.

— У вас. Помага на баща ти — обясни майката на Уийвър. — Имат уговорка. Том помага за орането и разчистването, а баща ти ще му плаща с мляко и масло.

— Обичам масло — отбеляза Мъртън и подсмръкна.

— Мъртън, миличък, какво се разбрахме за носната кърпа? — обърна се към него майката на Уийвър.

— О, да.

Измъкна парче басма от джоба, обърса си носа и после ми го поднесе да го видя. Лепнах на лицето си одобрителна усмивка.

Останахме още няколко минути и после трябваше да тръгваме обратно към „Гленмор“. Уийвър беше мълчалив по пътя. Аз бях тази, която заговори първа.

— Майка ти си я бива — заявих.

— Аз ли не знам?

— Не съм предполагала, че някой може да вкара Еми в пътя. Бог знае как е успяла. И на всичко отгоре с една счупена ръка.

Уийвър се усмихна, но усмивката му беше тъжна.

— Знаеш ли какво, Мати — заговори. — Понякога ми се иска наистина да съществуваше такова нещо като щастлив край.

— Понякога е точно такъв. Зависи от автора.

— Имам предвид в истинския живот. Не в литературата.

Думата ми за деня е „ренегатство“ и означава „непостоянство в поведението, колебливост, изменничество“. В този момент аз самата се почувствах като ренегат. Не вярвах в щастливия край. Нито в романите, нито в истинския живот. Имах достатъчно ум в главата, че да не вярвам. Но пък се замислих за схлупената малка къщурка на Еми и колко уютна и приветлива беше в момента. Представих си татко, който показва на Томи как да води ралото, и колко важен и пораснал се чувства Том, като отнесе у дома си спечелените от него мляко и масло. Замислих се за това как за първи път в живота й някой се грижеше за майката на Уийвър. И колко горда само беше Еми, задето именно тя полага грижите.

Но в този момент си припомних как госпожа Лумис плаче в обора, как Уил и Джим тормозят децата на Хъбард при всеки удобен случай и как челюстта на Ройъл се стяга, когато твърди, че иска да се махнат.

— На мен също, Уийвър — въздъхнах. — На мен също.

— Какво ти става, Мати Гоуки? Тази вечер си бавна като муле и почти толкова глупава! Взимай това за осма маса! Взимай! — кресна готвачката.

Бяхме посред сервирането на вечерята. Трапезарията беше пълна до пръсване и готвачката беше изпаднала в едно от свадливите си настроения. Точно бях занесла една поръчка и се връщах с нова. Джон Денио седеше на работната маса на готвачката и вечеряше, докато аз диктувах поръчката си.

— Хенри — чух го да казва. Беше се загледал в хапката, бодната на вилицата му.

— Какфо?

— Има ли пипер в бисквитките ти?

Хенри беше готвил яхнията и бисквитките за вечерята. Всички се бяхме нахранили преди час, но Джон беше пропуснал вечерята, защото отиде да посрещне вечерния влак. Хенри беше запазил каквото бе останало и му го беше притоплил.

— Какъф пипер?

— Ами черен пипер. Подправката.

— Не разбирам какфо гофориш. Не слагал пипер ф бискфити.

Джон пусна вилицата си. Покри вечерята си със салфетка.

— Тогава бъди така добър, Хенри, и дръж проклетите мишки далеч от чувала с брашното.

Уийвър се засмя от сърце. Присъединих се.

— Не знам на какво се смеете. И вие сте яли същото — изръмжа Джон.

Спряхме да се смеем. Леко ми призля. Но не ме оставиха да размишлявам дълго.

— Мати, взимай за седма маса. Взимай! — ревна готвачката.

Понесох четири купички супа, които се плискаха, докато отивах към масата си. Протегнах глава да видя хангара за лодки през прозорците на трапезарията. Всички лодки бяха прибрани за през нощта. Пристанът беше празен.