Петър Бобев - Гонитба из южните морета

После навлязоха в планината. Шосето закриволичи сред гъсти вечнозелени гори. Екскурзоводът не пропусна да каже няколко думи и за местната флора.

— Вижте! Преобладава вечнозеленият бук. Но има и много планински кедри.

— И палми! — рече да се похвали със знанията си някой.

— Не са палми, а дървовидни папрати, двадесет метра високи. А тези великани са боровете каури, най-забележителните ни дървета.

Боби вдигна поглед. Наистина — великани! Високи колкото двадесететажна къща, дебели три метра, внушителни.

— Навлизаме в Страната на гейзерите! — добави водачът. — Вулканичното плато! Ето, насреща е вулканът Руапеху. В угасналия му кратер има вряло езеро. Значи, не е съвсем угаснал. Нямаме време да се качим да го видим. Досадно, нали! Зад него пък се вижда Нгаурухое. Ясно е, че той не спи. Върхът му и сега дими.

Напреде им лъсна езерото Таупо, около което изхвърляха врящите си струи множество гейзери. Туристите спряха и последваха водача към електростанцията, която работи с горещата вода на гейзерите, но Тиракотене дръпна Боби настрана и го заведе при езерото. Пусна въдица. Само след минута извади едра пъстърва. Отнесе я до съседния врящ извор и я натопи направо с въдицата.

Наблизо пасеше стадо. Мирно и кротко. Изведнъж овцете се разлудяха, заскачаха, пръснаха се безредно.

— Кеа! — рече Тиракотене. — Папагал, най-големият им враг!

Боби гледаше недоверчиво. Веднъж се изложи — втори път няма.

— Виждаш ли папагала върху гърба на оная побесняла овца? Той дълбае с клюн гърба й, яде сланината й.

Овчарят вдигна пушката си и стреля. Кеа се преметна надолу.

— Всеки има право да убива кеа — обясни маорът. — Има право да убива и зайци, и елени. Белите сега опитват да поправят глупостите си. Преди години докарали зайци, но нали тук няма хищници, зайците се намножили и изпояли тревата на овцете и кравите.

— Също като в Австралия — подметна Боби.

— За борба с тях внесли невестулки, ала невестулките предпочели безпомощните киви-киви вместо бързокраките зайци.

Шофьорът стана:

— Готово! Рибата е сварена. Така от векове си готвели храната прадедите ми, канибалите.

Той се разсмя добродушно, ала момчето неволно погледна настрана, да се увери, че не е само. И видя близнаците, които единствени бяха останали в автобуса. Смут стегна гърдите му. Защо стояха тук, какво кроеха? Без охота изяде вкусната риба.

Тиракотене, незабелязал нищо, добави:

— Страната на чудесата, според чужденците едно от най-забележителните кътчета на земята. Може! За нас е само едно — родина. Хубава или лоша, обичаме си я! Те се чудят и на една речица на не повече от час оттук. При единия и бряг можеш да свариш риба, при другия да я заледиш. В нея се вливат два потока — единият от ледниците, другият от гейзерите. Текат много бързо, затова не се смесват…

Туристите се върнаха и насядаха в колата, която отново пое напред. Боби усещаше главата си замаяна от бързо сменяващите се пейзажи, от грамадата нови впечатления, от натрапчивия глас на екскурзовода, който сякаш искаше да набие на всяка цена в съзнанията на преситените си слушатели повече знания за страната си, да ги смае. На тънки повлекла се носеха мъглите от горещите извори. Миришеше на сяра.

По тъмно пристигнаха в курорта Ротаруа. Навън валеше силен дъжд, затова пътниците се пръснаха по стаите си в хотела. Тиракотене остана да оправя мотора, а Боби седна в хола да го почака. Ненадейно от двете му страни застанаха двамата туристи близнаци.

— Не говори! — заповяда единият. — А слушай!

И вдигна ревера си. Отдолу лъсна значката му. Боби се озърна тревожно, затърси с поглед изход.

— Не опитвай да бягаш! — намеси се и другият. — Защото…

Той посочи с очи дясната си ръка, сложена заплашително в джеба на сакото, където личеше цевта на пистолета.

— Какво искате? — запита с пресъхнали устни момчето, забравило романите и всичките си способности.

— Да ни последваш! И — ни гък!

Тихо и безмълвно тримата напуснаха хотела. За няколко минути таксито ги откара на гарата. Едва успяха да се качат, и влакът потегли. Така Боби не успя да разгледа известния в цял свят курорт — не видя хотелите му, минералните и калните му бани, древната дървена маорийска крепост. Но сега съвсем не го интересуваха нито бани, нито история! Седеше свит на седалката и мислеше, мислеше. Да скочи ли от вагона? А какво би спечелил? Само счупен крак, с което няма да помогне на баща си. Тогава?

Призори достигнаха Окленд, най-големия град на Нова Зеландия. Хванали го грижливо подръка като любими братя или чичовци, близнаците го изведоха от гарата, качиха го отново на такси и го отмъкнаха на пристанището. Докато единият детектив показваше документите на митничаря, другият дръпна арестанта си към кея, където бе акостирал пътническият параход.