В този миг високоговорителят подкани пътниците за Нумеа да заемат местата си. Но телохранителите му не го оставиха да им задава въпроси. Набутаха го нагоре по трапа.
„Нумеа! — премисляше трескаво Боби. — Че къде ли беше тая проклета Нумеа?“ Не си спомняше такова пристанище в Австралия. Пък и каква полза, ако го знае? Все същото, все арестант! Нима заради някаква си Нумеа трябваше да помни всичко, с което беше натъпкана тая скучна география?
Още с влизането си в парахода детективите го въведоха в тясната каюта и заключиха подире си вратата.
— Сега да се разберем! — рече единият. — Кой е баща ти?
— Че не знаете ли? Петър Станков, търговец, от Сидней.
— Лъжа! А майка ти?
— Мама е умряла отдавна. Сега у нас живее леля й, баба Патриция.
Детективът го изслуша търпеливо. После пъхна в ръката му една изрезка от вестник. Боби прочете:
„На 26 декември е изчезнал от дома си петнадесетгодишният Том Маккинли, син на известния сиднейски индустриалец Маккинли.“
— Това си ти, нали? — рече единият близнак.
— Наричам се Боби, не Том!
Другият детектив махна с ръка. После постави на масичката лист хартия, пъхна между пръстите му автоматична писалка и каза:
— Пиши! „Мили татко, изпрати веднага по сметка — многоточие (номера ще впиша аз) в банка — многоточие (и това ще попълня аз) десет хиляди лири. Ако не изплатиш тая сума или ако опиташ да предупредиш полицията, никога вече няма да ме видиш. Подпис: Том.“
Боби се взря в пазачите си изумен. Значи, не бяха никакви полицаи, а бандити-изнудвачи! Той тръсна глава:
— Няма да подпиша! Аз не съм Том Маккинли!
Бандитът дръпна листа:
— Тогава ще си го надраскам аз. А ти ще бъдеш на наше разположение, докато другарите ни получат паричките.
Те излязоха от каютата и превъртяха ключа. Боби се спусна към вратата. Заудря я с юмруци. Отвън се събраха хора. Сред тяхната глъчка той различи гласа на единия бандит:
— Моят син! Нещо не е здрав. Нервите, знаете. Буйствува.
Хората се разотидоха. Тогава Боби се обърна да потърси илюминатора. Щеше да се измъкне през него. Ако той не успееше, кой друг можеше да успее? Но бандитите бяха избрали умишлено вътрешна каюта, без илюминатор.
Така в осветяваната с електричество кабинка под бръмналия вентилатор, който едва разгонваше нетърпимата задуха, Боби не разбра колко дни е пътувал. От време на време някой от пазачите му отваряше вратата, оставяше му яденето и заключваше отново.
На нощната масичка малкият пленник намери няколко романа и ги изчете до последната буква. После подхвана рекламните брошури. Една от тях веднага привлече вниманието му:
„Посетете Нумеа, малката столица на Нова Каледония!
Нумеа е градът с най-здравия климат в Коралово море, без малария, без тропическа треска. Когато през 1774 година Джеймс Кук открил острова, очарован от него, той го кръстил Нова Каледония, с името на своята родина Шотландия, наричана и Каледония.
В Нумеа ще се къпете в бистрите топли заливи, ще се препичате на белия плаж в сянката на кокосовите палми и на древните дървета араукарии, ще ходите на лов без ловни билети за елени, най-заслужилите елени на света. Едва когато избягалите преди сто години от губернаторския парк и намножили се в планините елени почнали да им доставят достатъчно месо, новокаледонците се отказали от канибалството. И днес потомците на човекоядците са до един грамотни и добри християни, чисти и приветливи, усърдни земеделци и трудолюбиви миньори в никеловите, кобалтовите, хромовите и мангановите рудници.
Нумеа ще ви предложи прекрасни плодове: банани, ананаси, манго, авокадо, папая, мандарини, лимони, круши и праскови. В луксозните ресторанти и кафе-сладкарници ще пиете възхитителното новокаледонско кафе, защото Нумеа е най-големият износител на кафе в Океания…“
Боби отпусна рекламата. Ясно, не се връщаха в Австралия. Но може би още по-добре! Отървал се бе поне от Червенобрадия!
Вратата се отвори и двамата бандити влязоха при него пак с ръце в джобовете.
— Слизаме на брега! И не мисли да вършиш глупости!
Той ги последва. Когато стъпи на палубата, неволно стисна очи, заслепен от блясъка на тропическото слънце. Океанът блестеше в милиарди огнени искри. Насреща, над мъглата на изпаренията, се издигаха стръмни планински склонове.
Корабът намали ход, смутен от кипналия прибой, който се разбиваше с грохот в крайбрежния риф. Откъм брега се зададе лоцманският катер. Черни като вакса матроси хванаха въжената стълба, по която се изкатери пъргаво лоцманът-французин. Той застана на щурвала и поведе уверено кораба през тесния проход между рифовете.
Читать дальше