Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Натруфените леди и джентлемени кимаха важно с глави, но Боби остана с впечатление, че и те като него за пръв път чуваха думата Пангеа. А екскурзоводът с едва видима усмивка продължи:

— По необясними причини Пангеа се разцепила на няколко къса. Част от нея останала на място, там, където са сега Азия и Африка. Една малка част, сегашната Нова Зеландия, веднага след появата на птиците и преди първите бозайници и змии се отделила и тръгнала на юг. Затова, когато европейците посетили нашата страна за пръв път, не заварили никакви други бозайници освен пренесените от маорите плъхове и прелетелите сами прилепи. Не намерили и змии. Та и досега тук няма никакви змии.

Боби, припомнил си змията на смъртта, поклати глава — блазе им!

— Веднага след това, тъкмо когато влечугите се превръщали в първите торбести бозайници, поел на юг друг голям земен отломък. По пътя от него се изронили сред океана островите на Индонезия. Минавали нови милиони години. И тоя отломък се разпаднал надве. Предната половина, Антарктида, избързала и се настанила на полюса, скована в ледове. Задната, днешна Австралия, изостанала.

Екскурзоводът избърса потта от челото си с кърпа.

— Тъй твърдят учените. Най-древната фауна на света е запазена като в музей тук, на нашите острови. Емблемата на страната е киви-киви, малка безкрила птица, едва успяла да се запази до наши дни. Само преди два века е изчезнала четириметровата щраусова птица моа. Но най-голямата ни забележителност е хатерията или, както я наричат туземците маори, туатара. Това е най-старият вид влечуги на земята, живели преди двеста милиона години, преди чудовищните динозаври, и по чудо оцелели само тук, на малките островчета в Куковия проток. С две очи отстрани на главата като всички гръбначни животни и още едно трето око под кожата на темето, с което различават светло и тъмно.

Боби прехапа недоволно устни. Да бъде сред тези чудни животни с три очи и да не ги разгледа. Язък! Ама де да знае, че са толкова кротки?

Туристите заеха местата си. Шофьорът повика Боби при себе си и натисна газта. Автобусът се плъзна по асфалта. След час наближиха столицата Уелингтън, попълзяла с кокетните си двуетажни къщи по планинските склонове около просторния залив.

Отегченият новозеландец описваше непрекъснато по микрофона забележителностите на малкия столичен град. Спомена за богатствата на страната, за благоденствието й, за високия й жизнен уровен, за броя на автомобилите, които се падат на едно семейство, за най-ниската детска смъртност в капиталистическия свят, за знаменития новозеландски пчелар Хилари, покорителя на Чомолунгма.

Не спряха никъде, а продължиха към север. Сега неуморният екскурзовод разправяше за далечното минало на страната, за заселването й от маорите, за техния бит, за каменните им оръжия, за прекрасните им дърворезби, за непрекъснатите им племенни войни, изродили се поради липсата на месна храна в истинско канибалство, за първото проникване на европейците, за жестоките битки с непокорните туземци, за победата на завоевателите.

Боби се смая как е научил всичко това, а повечето от пътниците вече дремеха, напечени от слънцето.

Някаква натруфена дама с черни очила се обади:

— Има ли още канибали? Ще видим ли някой?

И се озърна тревожно.

Екскурзоводът се засмя. После посочи шофьора.

— Ето ви един жив маор — Тиракотене!

Боби зяпна от учудване. Този добър човек маор, потомък на човекоядците! А очилатата леди възкликна:

— Той не е черен!

— Полинезийците не са чернокожи. Цветът им е малко по-бронзов от нашия и чертите им са близки до европейските. Произходът им все още не е изяснен. Като отлични мореплаватели са се разселили из целия Тих океан — от Великденския остров на изток до Хавай на север и Нова Зеландия на запад. Те са почти бели и имат равни права с чисто европейското население.

Без да отделя очи от асфалтената лента, Тиракотене се наведе към Боби:

— Право да копаят пътища, да пасат овце и да бъдат ратаи във фермите, ако не искат да мрат от глад в пущинаците, където са ги натикали чистите европейци.

Автобусът продължаваше да лети към север. От двете страни на пътя се ширеха сочни пасища, разделени с бодлива тел на правилни квадрати, в които пасяха овце. Овце и овце! Наляво и надясно! Като в Австралия.

— Краят на овчарите! — проехтя микрофонът.

Но овчари не се виждаха. При тези огради нямаше нужда от тях. Понякога пътят минаваше през малки градчета — Парапараума, Отака, Левин, Фокстон, Булс, Тайпахе. Спокойни, тихи, с ниски къщички сред китни градини.