Петър Бобев - Светещата гибел

Джек Елбери се подаде на вратата и го покани:

— Мистър Дейвис, заповядайте!

Следван от дон Мигуел, той влезе.

Насреща, зад тежкото бюро седеше сър Чарлз.

Седеше с такова царствено величие в огромното си кресло, същински трон, че посетителят, неволно усетил силата на волята му, едва сподави обзелото го желание, сякаш вродено у англичанина, да му се поклони като на крал. Липсваше му само златната корона.

— Извинете ме, мистър! — рече сър Чарлз.

И се обърна към подчинените си:

— При нейната упоритост нямам друг избор. Тази жена ми е нужна. Тя трябва да ни разкрие начина, по който да ограничим предизвиканата от нея панзоотия по калмарите.

Дейвис не беше сигурен дали тази заплаха не се отнасяше косвено и към него.

Джек и Мигуел кимнаха в знак на съгласие.

— Затова още сега, докато аз беседвам с мистър Дейвис, вие й дайте първата доза морфин! Нейната воля трябва да бъде сломена!

Морския Тарзан и Тореадора размениха бързи погледи, след което Джек Елбери излезе напред.

— Сър, аз отказвам да сторя това!

Главатарят го изгледа слисан от дързостта му.

— Стига гнусотии! — добави Джек. — Нали уж ги оставихме горе…

Сър Чарлз бе успял отново да се овладее.

— Вие ли ще ме съдите, мистър Елбери? Вулгарен убиец…

— Да! — избухна Джек. — Аз! Аз съм убиец, вярно е, но вие сте лош човек… А лош е този, който винаги се мисли за прав… По-гнусно от обикновеното убийство е да убиеш не тялото, а душата…

Сър Чарлз отново избухна:

— Дон Мигуел, веднага! Затворете тоя размирник в стаята му! И без морфин… Без морфин…

В същия миг, възползувал се от гнева му и успял да се примъкне незабелязан зад него, тореадорът стовари върху тила му дръжката на водолазния си нож. Водата притъпи замаха, затова ударът не се оказа смъртоносен. После се метна отгоре му и заедно с Морския Тарзан го овързаха здраво.

Шефът се съвзе скоро. Изгледа ги отдолу смразяващо с полуотвореното си синьо око. Но не каза нищо.

— Сър! — пристъпи напред испанецът. — Поставяме ви едно условие! — само с него не можа да премине на „ти“. — Да ни дадете шифъра на сейфа…

Сър Чарлз сви устни.

— С метежници не преговарям. За бунт дедите ми са бесили на реите.

— Трябва, сър! — засмя се тореадорът. — Иначе… Животът ви…

Доскорошният шеф, а сега беззащитен пленник, намери достатъчно самообладание да отговори:

— Смятах ви за най-достойните. Замислях да ви провъзглася за херцози. Когато и аз се коронясам. И двамата. А то… Види се, такава е ориста на кралете — да се обграждат с най-подлите…

Джек го прекъсна:

— Сър, чакаме — шифъра…

Макар и отдолу, вързан, в краката им, сър Чарлз го изгледа погнусен. Гласът му беше станал отново равен и спокоен. Синьото око се бе прикрило съвсем. И сега изпод клепача поглеждаше зеницата на другото, топлото око.

— Нека продължим беседата си за храбростта! Освен изброените от вас, мистър Елбери, има още една нейна разновидност — храброст по убеждение. Защото вярваш в нещо, в някаква цел…

И поклати глава.

— Вие и двамата няма да го проумеете. Не сте устроени така. Повече ще ме разберат доктор Булгаро, доктор Костова, та и синът й. Вие няма да схванете защо Мария Стюарт, когато е могла с едно отказване от короната да запази живота си, е отвърнала: „По-добре мъртва, но кралица!“ Да повторя ли и аз смисъла й? „По-добре мъртъв, отколкото да разкрия шифъра, да ви дам морфина и така да изгубя цялата си власт над тая паплач, над вас!“

В първия миг двамата заговорници се смутиха. Но само за миг. После дон Мигуел, по-малко чувствителен на обидата, отново заговори:

— Няма защо да ви убиваме, сър. Само ще ви оставим без морфин. По вашия пример. Накрая и вие като всеки от нас, когато почнете да полудявате без него, ще ни издадете и майчиното си мляко.

— Преди мен вие ще полудеете!

— Няма, сър! Докато вие отсъствувахте, аз успях да спестя някоя и друга ампулка. Ще стоим до вас, ще си впръскваме насладата, а вие ще ни гледате. И ще ревете като ранен бик, ще молите…

Наистина, все още не бяха го опознали. Не допускаха, че и неговата дързост се дължеше на увереността в своята предвидливост. Отдавна, в очакване на подобен опит, той носеше в запас, скрита в дрехата си, една от специалните дълбокоморски спринцовки с няколко приспособени за същите условия ампули. А с неуловими движения на китките вече бе успял да поразхлаби въжето, с което беше вързан, дотолкова, че да направи нужните за целта движения.

— Вие сте страхливец, дон Мигуел! — процеди през зъби сър Чарлз — Можехте да ме премахнете, а не посмяхте. Аз пък няма да се уплаша и ще ви премахна. Вас и мистър Елбери. Затова чуйте отсега какво наказание съм ви отредил. Ще ви лиша напълно от морфина. И без оръжие ще ви изгоня от Мериленд. А вие, ако имате въображение, представяйте си какво ви очаква после… Представяйте си…