Доктор Костова знаеше, че главоногите не чуват, и въпреки това, едновременно ужасена и зарадвана, пошепна:
— Заразата действува! И то по-бързо, отколкото предполагахме.
Тоя калмар още не бе потънал, когато отгоре се зададе втори грейнал облак, трети, четвърти… За беда — не издъхващи, не и мъртви. Наистина — болни, вече обречени на тая светеща гибел, ала достатъчно могъщи, достатъчно опасни за опитващите да се промъкнат незабелязано край тях дребосъци. „Светеща гибел“ и за хората.
Двамата опитаха да избягат, да заобиколят надвисналото над главите им исполинско множество. Ала враговете вече ги бяха усетили и не мислеха да ги оставят. Няколко по-пъргави колоси, изстреляли се като нажежени ракети, им пресякоха пътя.
И беглеците, при липса на друг избор, трябваше да приемат боя. Първи откри огън Сашо. Наистина така, без опит, той се оправяше трудно, но затова пък целите му бяха тъй обемисти, че всеки отправен, дори наслука, откос все попадаше в някое тяло.
Едно… Две… Три… Едно след друго чудовищата напускаха моресражението, осакатени, обезобразени, потъвайки надолу, ала все тъй пламтящи и след смъртта си.
За беда в мястото на всеки изваден от строя изникваха нови два. И още… И още… Извираха, размахали огнени пипала, сякаш зараждащи се в безкрайността полудели спирални галактики.
Накъдето и да тръгнеха майката и синът, все тъй с опрени гърбове, навред ги пресрещаше нова чудовищна тълпа. И те трябваше да стрелят, да стрелят… В някаква небивало зловеща скотобойна.
Сашо прехапа устни.
— Пушката… Засече…
Натисна втори, трети път. Ясно, акумулаторите й се бяха изтощили напълно.
Свръхкалмарът, към когото я бе насочил, се носеше насреща им невредим, придружен от десетина свои събратя, едни светещи, други здрави, огрявани от заревото на болните. Цяла гора от пипала се гънеше към тях.
Нямаха друг изход.
— Назад! — извика доктор Костова.
Налагаше им се да пестят тока в останалата им единствена пушка.
И двамата забиха с главите надолу, следвани по петите от пламтящите хищници, чиито водни ракети бумтяха като оръдейни изстрели. Нямаше нужда да гледат компаса. Звуковият маяк на Мериленд им показваше вярната посока. Но архитевтисите, сякаш усетили намерението им, отново им пресякоха пътя.
Принудени от обхода на враговете, Костова и Сашо свърнаха вляво, където се открояваше в екрана на фоновизора страшният провал на подводна клисура, оградена от стръмни скалисти склонове, нацепени в заплашително зейнали пукнатини и дълбоки урви. Само с усилие на волята успяваха да си внушат, че са на родната Земя, а не на някоя друга далечна, враждебна планета.
Там, из тия пропасти, трябваше да дирят спасение.
Глутницата стягаше обръча си, притискаше ги към клисурата, ще речеш по отдавна замислен коварен план. А те, макар че се досещаха за тоя план, при липса на друго разрешение, послушно се намъкваха в капана.
Внезапно в екрана им се провидя иначе незабележим, огромен свръхкалмар, застанал с главата надолу, който пълзеше по дъното, докосвайки го леко с върховете на пипалата си, като чудовищна балерина.
А зад него зееше тесният отвор на някаква пещера.
— Направо! — извика биоложката.
Двамата прелетяха покрай неестествено застаналата страхотия, мушнаха се в пещерата и притихнаха.
— Женски калмар! — рече Костова. — Снася яйцата си. Да се надяваме, че не ни е усетил.
Сашо надзърна боязливо. Видя как исполинската носачка измъкваше от мантийната си торба дълги, желатинирани яйца и ги закрепваше към една скала, подобни на гроздове великански банани.
Внезапно той извика. Нещо дълго, като двуметрова змиорка се шмугна между краката му и излетя навън.
— Можеше да бъде и по-лошо! — каза майка му. — Плащеносна акула. И тя хапе. Нали е все акула?
Биоложката претърси пещерата с фенера. Не откри друга заплаха. Най-обезпокоителното изглеждаше това, че на дълбочина десетина метра пещерата се задънваше, без никакъв друг излаз, без никакво разклонение. Като торбата на рибарски трал.
— Разчитам само на носачката! — повтори Костова. — Те са свирепи майки. Не допускат никого до яйцата си.
И наистина, преследващите ги калмари не посмяха да се приближат. Кръжаха наоколо, с радиус триста-четиристотин метра. Не си отиваха, ала и не престъпваха тая граница.
Загледана през отвора на пещерата в странния танц на пипалата тя промълви:
— Удивително! Във вкаменената тиня на отдавна пресъхналите древни морета са се запазили отпечатъците от върховете на калмарски пипала, които така, по съвсем същия начин, са закрепвали яйцата си преди петдесет-шестдесет милиона години.
Читать дальше