Петър Бобев - Светещата гибел

Веднъж и на него да му се усмихне щастието. Нима щеше да изпусне случая? Възползувал се от размирието, той се бе намъкнал в подводницата. Тогава все още не се бе решил да бяга. Щеше му се само да я поразучи, да усвои механизмите й. Убедил се бе напълно, че само за тая подводница, с нейната апаратура, с фоновизора и главно с ултразвуковото и оръдие би измъкнал от оръжейните магнати милиони. И все пак — птичката на щастието каца веднъж на рамото. Нима имаше право да изпусне другата тайна — той си даваше ясна сметка за това, имаше достатъчно интелигентност — тайната на анаеробността.

И там, докато се бе колебал, в подводницата бе влязъл сам, сякаш докаран от Фортуна, богинята на щастието, самият изобретател.

А това, именно това, Девид Дейвис не би изпуснал. Не би си го простил. Да изтърве птичката на щастието тъкмо когато беше кацнала и на неговото рамо. Нима заради някакви сълзливи подбуди щеше да тръгне и да спасява жени и деца. Щяха да ги спасят ония, от Мериленд. Той дори не помисляше да се бави повече. Всяко протакане можеше да му струва всичко.

Дейвис отново го блъсна с пушката в гърба.

— Веднага нагоре! Иначе…

И почна да брои:

— Едно… Две…

Преди да изрече „три“, Булгаро се извърна и скочи отгоре му. Първом улови пушката, да я обезвреди. Но къде можеше да се мери дребният учен, сега доизтощен от морфина, с якия си, набит враг?

Англичанинът, то се знае, не мислеше да го убива. Да не е малоумен, че едновременно с откривателя да загуби и откритието?

Блъсна го с чело в корема и го остави така обезсилен на пода, а той се огледа за нещо, с което да го върже — някаква връв, тел или проводник.

А доктор Булгаро по чудо не бе изгубил съзнание след тоя подъл удар. И така повален, сразен, той разбра. Не би могъл да се бори с нападателя, нямаше никакви изгледи да го победи. Но все още можеше да му попречи, да го възпре. Защото знаеше уязвимите места в отделните инсталации. Ученият се превъртя неочаквано и с един замах на водолазния нож сряза проводника на тока за оръдието. Блясък, пукот! И от направеното късо съединение изгоря модулаторът на цялата корабна артилерия.

Подводницата беше напълно беззащитна!

И докато Дейвис, проумял мигновено отмъщението му, побеснял от безсилен гняв, го риташе злобно в корема, в гърба, където попадне, в екрана на звуковиждащото устройство се появи образът на чудовищен архитевтис, който нарастваше бързо, запълваше го, вторачил през него изцъкления поглед на единственото си око.

Случайно или все по същия тайнствен усет?

Той, който винаги избягваше отдалеч тоя странен и опасен кристален обитател на дълбините, сега се носеше безстрашно насреща му, присвил отдалеч за изхвърляне като гигантски пружини двете си тентакули.

Булгаро го видя. И стисна зъби. Нека! Щом като не можа да ги спаси, по-добре да загине и той!

Ала Девид Дейвис не беше човекът, който губи тъй лесно самообладание. Убеден в безполезността на оръдията, той се реши на друга тактика. Грабна щурвала и насочи кораба право срещу нападащия циклоп. Ненапразно бе общувал с биолози, ненапразно бе смятан на времето за един от най-добрите подводничари.

С пълна сила се устремиха една срещу друга, с пренапрегнат бумтеж на водните си помпи две ракети: едната жива, другата — от кристал и метал.

Такъв беше замисълът на Дейвис — да удари като таран, на пълна скорост между очите, между сляпото и виждащото, в мозъка…

Ала Едноокия не се поддаде на тая уловка. В последния миг, извил фунията си надолу, той отскочи и прелетя над преминалата отдолу по-неповратлива подводница. И мигом я възседна, метна се отгоре и като гумена лавина, залепна с цялата си лигава мощ, разтърси я с неудържими тласъци, запремята я като играчка в десетте си ръце…

Разтревожен от неспиращите призиви за помощ от цилиндъра на момчето, а сега — и от попадналата в прегръдката на Едноокия подводница, акустикът скочи сам да съобщи на сър Чарлз за двете аварии, след като никой не отговаряше на телефонните му повиквания.

И в почуда се спря пред затворената врата. Но бързо съобрази, отключи и влезе. Тозчас пред него застана Джек Елбери, заслонил с едрата си снага вътрешността на стаята.

— Какво има?

— Бедствени сигнали — отвърна дежурният.

И ги описа подробно.

— Добре! — отсече Елбери. — А сега отново, в апаратната! Не ги изпускай!

Никой не биваше да види вързания шеф, преди да са разкрили шифъра на сейфа.

Той се прибра в стаята. Но — вече разколебан… Все пак, някой трябваше да помогне…