Петър Бобев - Светещата гибел

И тъкмо когато кархародонът всмукваше водата, за да го нагълта с нея, както повечето риби ловуват, със силата на реактивния си двигател човекът се измъкна от тая коварна струя и отскочи нагоре. Прелетя над главата й и я възседна. От предишния си опит се бе уверил, че там е най-безопасно. Подпря се отново на гръбния й плавник.

И неволно го досмеша, като помисли каква забавна гледка представляваше сега. Не човек върху акула, а все едно прилепало, което тя дори не усеща, а то си въобразява, че е център на вселената.

Джек забеляза, че чудовищното ездитно животно, навярно вече забравило за съществуването му, се носеше в същата посока, която бе следвал и той. Затова се закрепи по-удобно върху гърба му, като следеше само да не се отклонят много от целта.

Той опипа леко бодливата кожа, всяко бодилче — все едно котешки зъб. И си помисли, за кой ли път: още не се е родила акулата, която ще се нахрани с Морския Тарзан!

Засилените писукания от звуковия фар на Мерисити показваха, че се бе приближил достатъчно и той вече се чудеше защо акулата не се отклонява от крепостта, когато чу бумтежа от биореактивния двигател на връхлитащия свръхкалмар. В следната секунда го видя.

На тридесетина крачки от тях Едноокия внезапно спря, обърнал напред фунията си — соплото на двигателя и разперил като парашут опашния плавник и всичките си пипала. Увисна над тях като исполински грейнал полилей, окачен на черния таван. Или не! По-право възнасящ се към небето Луцифер, литнал да заграби трона на бога, тъй както го бе видял нарисуван в една стара черква.

Безсъмнено, болен! — помисли си Джек. — И движенията му някак особени, лениви, несъгласувани; и настървението му спаднало. Не бе чувал, не бе виждал колебаещ се калмар. Какво ли ставаше сега в чудовищните му органи, какви ли токсини обезсилваха могъщите му тъкани?

В мига, когато вече се тъкмеше да отскочи от гърба на кархародона, като опитваше да предвиди бъдещите постъпки на двата дебнещи се великани, усети остра болка в оголения си врат.

Светкавично се извърна, та стисна с две ръце подлия нападател. Можеше ли да го нарече така? Акулка, по-право акулско бебе, не по-дълго от метър. Но по нрав досущ като родителите и прародителите си. Толкова ли бе огладняло, та се бе осмелило на такова дръзко нападение само за мръвка месо?

В една секунда Джек отряза главата й с ножа и я захвърли. После пусна с все сила двигателя си към града, затиснал с длан обилно кървящата рана. Бе се уплашил. За пръв път. Защото усещаше, че от изтичащата кръв отпадаше бързо, губеше сили.

А Мерисити беше все още далеч.

Примамени от кървавата му диря, подире му почваха да се събират глутници заплашителни сенки.

Новините, хубави и лоши, в океана се разнасят бързо. По довеяните от теченията миризми на гниещи калмари, та и по отделни довлечени светещи калмарски трупове Четириногия се бе досетил какво ставаше в предишната му родина. Потвърждаваха досещането му най-вече провикванията по подводните звукови канали на предпазливо завръщащите се в старите си места китове и делфини. Кашалотите, както и сухоземните животни, разбираха не само собствения си език; те ползуваха и някои от сигналите, когато им бе нужно, на съседите си в морето.

И по всички тези известия, както и по десетките други, все още съвсем непонятни за човека, Четириногия бе научил за върлуващия сред враговете му мор.

Затова не бе могъл да издържи повече в сладководния залив пред устието на голямата река, където се бе приютил в бягството си от соленолюбивите чудовища. Верен на спомена и на вродения си нагон за странствувания, той бе поел по пътя, завещан от прадедите му, обратно, към по-топлите води на океана, където, усетът му не го лъжеше, щеше да срещне оцелелите самки от своя род. И там, в нови битки със събратята си щеше да си създаде ново семейство и да продължи рода си, така, както е било откак свят светува, с раждания и смърт, с прекомерно намножаване и като естествена на това последица масово измиране. То се знае, без да си даде сметка, макар че го бе видял с очите си, че тоя път бедствието бе дошло и си бе отишло не по силата на закона за равновесието в природата, а поради безразсъдното вмешателство на човека, за щастие коригирано навреме пак от човешкото вмешателство, сега обаче разумно и целесъобразно.

Той се носеше по познатите си сини пътища, по незабравените, различни по вкус и топлина течения, над същите морски долини, плата, върхове и каньони, които сякаш виждаше със звуковия си локатор като от птичи полет, и бързаше, все по-нетърпелив и по-възбуден… На юг… На юг…