Петър Бобев - Светещата гибел

Както винаги, така и сега, се поддаде на първия порив. Нали търсеше преживявания? Ето му ги — и то какви!

А сър Чарлз можеше да почака. Той нямаше да проговори скоро. Бикоборецът беше достатъчен да го пази дотогава.

При това се бе привързал към момчето. Отскоро го познаваше и въпреки това… Имаше в него нещо обичливо, будещо съчувствие. И уважение. Едно възмъжало момче. Честно и благородно. Такъв, какъвто беше някога Джек Елбери…

И той излетя навън, награбил две по-мощни пушки и два хранителни резервоара. Знаеше — където е синът, там е и майката.

Пред пещерата се навъртаха пет-шест хищника. Другите се бяха спуснали да споделят плячката на Едноокия.

Помнеше думите на Дейвис, пилота на пленницата, който все това си повтаряше, като магия, дано си го внуши:

— На нищо не се учудвай!

И все пак Морския Тарзан, който не допускаше, че нещо в морето би му направило впечатление, направо изумя, когато видя първото светещо чудовище. Сякаш не обикновено, макар и колосално, живо мекотело, а — фантастично струпване на ноктилуки, строени по заповедта на незнаен морски повелител във формата на калмар. С пламтящи в преливащо синкаво сияние тяло, пипала и глава. И щракаща огнена човка. Ще речеш, намазани със същата смес, от която фосфоресцираха стрелките на часовника му.

Но понеже и преди идването на Дейвис бе свикнал да не се удивлява на нищо, така и сега след първото смайване, без никакво колебание той изпразни оръжието си в сриналата се насреща му огнена преспа.

После простреля втория, третия, четвъртия…

Петият не дочака смъртоносния заряд. Изглеждаше още здрав, затова и невидим в мрака, затова и по-пъргав. След като изхвърли няколко водни взрива от мантийната си фуния, той изчезна в бездната.

Елбери влетя в пещерата при отчаяните, останали без сили беглеци. Начаса подмени резервоарите им, загаси инфразвуковия предавател. Подкрепени от лекосмилаемата хранителна смес, майката и синът се ободриха скоро. Добиха сили да го последват.

И го последваха, наистина разочаровани от неуспеха, но безсъмнено признателни за избавлението си.

Би следвало Морския Тарзан да ги върне веднага в града. Но тогава безспорно щеше да се забави. При това забавяше помощта му на бедствуващата подводница можеше да се окаже безполезна.

Затова той поведе със себе си спасените пленници, тоя път като съюзници в предстоящата битка.

Двамата с доктор Костова, въоръжени с донесените от него тежки оръжия, откриха стрелбата отдалеч. Усетили отслабените от разстоянието ултразвукови удари, някои от чудовищата, начело с най-опитния, с Едноокия, предпочетоха да опразнят пътя на връхлетелите изневиделица врагове.

Тия, които не съобразиха навреме, загинаха, простреляни, нарязани от невидимите звукови мечове.

Освободена от премятащата я досега циклопска прегръдка, подводницата самостоятелно прие естественото си положение, увисна неподвижно във водата.

Елбери отвори вратата и влезе вътре, последван от Сашо и майка му. Тримата се заковаха на прага, видели премятащите се по пода сплетени в яростна схватка тела.

Елбери се метна между тях да ги раздели, изблъска ги встрани, после се изправи пред тях с насочена пушка.

— Ръцете горе! — извика им той. — И веднага в склада!

Хрумна му да ги заключи там, за да е сигурен, че ги е обезвредил напълно.

Тогава чу писъка на Елена Костова. И тържествуващия вик на сина й, който едновременно с нея бе познал баща си.

В следния миг, след краткото вцепенение (та те го знаеха отдавна мъртъв!) тримата: бащата, майката и синът, се вкопчиха в една обща прегръдка, в една обща радост. Доктор Костова, устояла твърдо пред всички удари на съдбата, не проляла нито сълза в убийствената си скръб, тоя път не издържа. Страданието не бе успяло да я пречупи, пречупи я радостта. Премаляла от щастие, тя плачеше с глас — така, както никога до днес.

Покъртен от тая среща, Морския Тарзан ги гледаше и той с насълзени под контактните лещи очи. Него никой нямаше да посрещне така, никой нямаше да плаче така…

Единствен агентът на „Лойд“ успя да съобрази, да прецени какво му предстои при изменената обстановка. Без да губи време, той се метна към падналата на пода пушка и я насочи към Джек.

Не бе преценил само едно — бързината на рефлексите под вода у тоя безподобен акулоубиец. Не толкова видял нападението с крайчеца на окото си, колкото усетил това с кожата, с мускулите, с нервите, с биотоковете си, с цялото си същество, Морския Тарзан се стовари светкавично върху него и в мига, когато нападателят натискаше спусъка, отклони цевта й от себе си.