Петър Бобев - Светещата гибел

Насреща им се мярна риба с розови светещи зъби. Врътна се и изчезна. После, с бавни пулсации приближи медуза като зеленикав лампион, в чиято грейнала вътрешност прозираха погълнатите скариди. А по тинята не спираха да се поклащат като ливада при вятър безустите погонофори.

Никой не разбра как стана това — как ги забеляза снасящата майка, която допреди малко повтаряше механично запаметения от милиони години майчин ритуал, без да вижда, без да чува, като в захлас. Дали тя, с нейните сетива, с нейния мозък, осъзна чуждото присъствие? Или самата й тентакула, по своя подбуда, в странна самоизява, разчитайки на собствените си вкусови органи, като заобикаляше преценките и заповедите на центъра, реши да провери що за твари бяха тия примамливо миришещи живи късове.

И бавно се намъкна в пещерата. За да влезе, петметровата й длан се сгъна като фуния. После изведнъж избра жертвата си. Без очите на калмарката да виждат, пипалото само се насочи към момчето.

Доктор Костова се оказа по-бърза. Натисна спусъка. И ултразвуковият сноп отряза мигновено дебелата като столетен дъб тентакула. А понеже се опасяваше от намесата и на втората лапа, тя се подаде навън, та простреля вече осакатената носачка, която първа бе нарушила несключеното примирие.

Тозчас съжали. Разбрали мигновено, че самката, допреди миг по законите на рода им неприкосновена, вече е мъртва, останалите калмари вкупом прекрачиха доскорошното й владение. Сблъскаха се пред пещерата. За щастие сблъскването не позволи на никой от тях да излезе напред, за да вмъкне пипалата си в опразнения отвор. За кратко това бе спасило клетите затворници. Но докога ли?

Костова, изправила се на входа с насочена напред пушка, не забеляза какво става зад нея. Затова, когато чу вика на сина си, ужасена отстъпи назад. И видя нещо, което, въпреки че го знаеше теоретично, сега, когато го срещна в действителност, я изуми. И потресе.

Отрязаната длан на вече мъртвата калмарка продължаваше да живее самостоятелно, подобна на изрезка от луната, осеяна с вендузи като лунните кратери. Живееше, гънеше се и пълзеше към набелязаната жертва.

Сашо се дръпна надясно. Неумиращото пипало го последва. Метна се вляво — и пипалото подире му. Обезумяло от уплаха, момчето опита да го прескочи. Но, непремерило силата на реактивната струя, се удари в ниския таван. Изгуби съзнание. После бавно, както става във водата, полегна на дъното.

И калмарската лапа забърза към него, готова да впие в тялото му ноктестите си смукала.

Изплашената майка отправи в упор оръжието си. Разсече на две чудовищната длан. Напразно. Тоя път вече двете части самостоятелно полазиха към общата плячка. Нов откос… И нов… И нов…

Чак когато ги накълца на десетина къса, те най-сетне се укротиха. Притихнаха отпуснати, като само от време на време потрепваха в мъчителни гърчове.

Доктор Костова се хвърли към сина си и го прегърна. Не беше пострадал тежко. Ето, идваше в съзнание.

Тогава видя, че резервоарът с хранителната му смес се бе пробил при удара и съдържанието му — изтекло.

А храната тук, в това състояние, беше равностойна на въздуха за дишане. Без храна при тоя анаеробен режим синът й щеше да отпадне бързо, да изгуби сили. И да загине. Все едно — от задушаване.

И тя не се поколеба. Нали беше майка? Свали своя резервоар и набързо го размени с неговия.

Отначало Сашо не забеляза тая благородна измама. Сви се до нея в дъното на пещерата с вторачени очи към мъждукащия от грейналите навън калмари отвор.

Трябваше да чакат. Нямаха право да използуват докрай запасите на пушката. Пък и не знаеха какви са тия запаси. Сигурни бяха в едно — нямаше да стигнат за разгонване на дебнещите хищници, които, раздразнени, че плячката е изчезнала от погледите им, почнаха да се блъскат, да счепкват пипала и клюнове.

По едно време Сашо усети как тялото на майка му някак омеква, отпуска се обезсилено. Светна с фенерчето. Наистина, очите й се бяха притворили, лицето се бе сгърчило в мъчителна гримаса.

И видя пробития резервоар.

Начаса разбра. На свой ред и той ги размени.

Беше решил — щяха да се редуват, додето могат. Или двамата щяха да се спасят, или…

А се досещаше, по-право сигурен беше — вече нямаше надежда. Само чудо можеше да им помогне, така обсадени от тая орда безпощадни исполини.

Тоя път след инжекцията доктор Марио Булгаро не можа да се отдаде изцяло на унеса. Лежа така половин-един час в тежък, мъчителен полусън, в непоносима борба между семейната обич и отровата, която опитваше отново, както преди, да го подчини напълно на своята власт.