Петър Бобев - Светещата гибел

А Девид Дейвис, макар и бездеен, ненужен засега, ликуваше. Размирието беше дошло, избухнало дори по-рано, отколкото го очакваше. Размирието щеше да му даде възможност да осъществи дръзките си планове.

И докато обърканите заговорници си шепнеха, обмисляйки новите ходове, той се измъкна от стаята.

Сашо се бе преобразил до неузнаваемост. Преживените тревоги, разтърсили цялото му същество, по чудо бяха прогонили доскорошното външно безразличие, сковаността и болезнената нерешителност. Единият удар бе разстроил душевната му устойчивост, другият я връщаше в строя. Преобразяваше го в едно преждевременно възмъжало, съобразително и предприемчиво момче. А може би за това допринесе и съвсем новата, напълно различна обстановка, подхождаща повече за фантастичен филм, отколкото за действителността.

Той не можа да се застои в стаята, където ги бяха отвели и оставили в очакване по-нататъшните нареждания на водача. Неудържимата любознателност не го оставяше да стои на едно място бездеен, а го караше да излезе, да обиколи удивителното селище. Да види всичко, да разбере всичко.

И той се измъкна навън. Коридорът се оказа безлюден. Едни от акванавтите спяха, замаяни от морфина, други се бяха отдали на обикновените си занимания. В Мерисити никой не стоеше без работа.

На минаване покрай кабинета на сър Чарлз, който вече наум си бе нарекъл „Тронната зала“, Сашо неволно чу няколко от разменените между бунтовниците думи. И решението му се роди начаса.

Той приближи предпазливо, заключи безшумно вратата и избърза при майка си.

— Веднага! — пошепна й той. — Да бягаме!

Ала тя се поколеба. Ако беше сама, нямаше да мисли много. Но така, с него, след като го бе намерила. Към нови опасности…

Синът й не я остави да размисля:

— А забрави ли заплахата му? Че ще ни накаже по-жестоко и от смъртта… Какво мисли да прави?

— И все пак… — тя вече се бе изправила, готова да го последва. Но все още здравият разум, предпазливостта правеха последните си опити.

— Или си решила друго? — Сашо я погледна изпитателно, с искрица на разочарование в очите. — Да му служиш…

При тоя поглед тя се реши.

— Да вървим!

През тия няколко десетки часа, откак се намираше в Мериленд, малкият беглец бе разучил всичко. И научил поне най-необходимото.

Той изнесе от склада два реактивни двигателя, два резервоара с хранителна смес, два портативни фоновизора и две пушки. И така екипирани, претоварени, двамата се измъкнаха безшумно навън, в злокобния мрак, който обгръщаше подводния град.

Сашо не бе забравил никой урок.

— А сега, както казва мистър Елбери, като при нощен лов!

Той опря гръб в нейния гръб. После двамата едновременно включиха двигателите. Понесоха се право нагоре, тласкани от бликащите зад тях водни струи, като използуваха плавниците на краката си единствено за кормила.

Очите им постепенно привикваха към тъмнината. Вече успяваха да различат проблясващите ту тук, ту там искрици, които отскачаха безредно при тяхното приближаване.

А това? Цяла редица огънчета като светещи маниста се устреми насреща им, после свърна вляво. Изчезна.

— Черна бодлива акулка — опита да я определи Костова.

В същия миг видя друга рибка, грейнала в синкав ореол.

— Също акула!

Сашо се разсмя:

— Това дребосъче! По-малко от педя!

Не довърши. Току пред носа му избухна в безшумен взрив ослепително грейнало облаче. И освети скаридата, която го бе изхвърлила в законната си самоотбрана, освети и врага й — риба изрод, сякаш само уста и нищо друго.

— Стилофорус хордатус!

Преди да чуе последните й думи, Сашо натисна спусъка, по-скоро усетил, отколкото видял връхлитащото отгоре му тяло.

Майка му тозчас включи фенера. И в светлия му сноп видяха потъващата надолу, смъртно поразена, седем-осемметрова акула.

— Опасна среща! — възкликна биоложката, като тозчас угаси светлината, за да не примамва други хищници. — Шестохрилна акула!

А Сашо продължаваше да си повтаря като в припев:

— Като нощен лов в джунглата!

Тогава, странно обезпокоени, забелязаха високо над главите си някакъв светещ облак. Готови за всяка среща, те продължиха да изплуват.

Но спряха. Тоя път не беше безобидно струпване на планктон, както бе допуснала доктор Костова. А грейнал в странно, призрачносинкаво сияние, като мъждукащ гнил пън в гората нощем, архитевтис терибилис. Агонизиращ. Той потъваше в мрака, гърчейки в бавни конвулсии пипалата си. Сякаш не животно от органи и тъкани, с кръв и сърце, а зловещо привидение, зъл дух, изригнат от най-кошмарните сънища.