Петър Бобев - Светещата гибел

Достигнал беглеца, Джек го дръпна назад.

— Ей, малкият! Това е океанската бездна, не ти е булевард „Санта Лучия“ в Неапол. Тук е като нощен лов в гората.

— Имам пушка! — сопна се Сашо.

И посочи простреляния калмар.

— Все едно нощен лов в гората — повтори Джек.

— За отпред имаш оръжие, но нали не знаеш кой е зад гърба ти?

Колкото и да се дърпаше, момчето не успя да се измъкне от яките му ръце.

— Мирувай! — сопна му се Морския Тарзан накрая. — Не ти, ние можем да ги спасим…

При това полуобещание Сашо се укроти, остави се да го върне отново в подводницата.

— Вие луд ли сте, млади момко? — пресрещна го на входа сър Чарлз.

Беглецът вирна глава.

— Там е майка ми… Затова…

— Кааак? — от изумление сър Чарлз се задъха.

— Елена Костова, ваша майка…

Сашо кимна.

Капитанът се замисли. Явно търсеше възможност да се възползува от новосъздаденото положение.

Погледна го с тъмното око, кротко и съчувствено.

— Следователно, трябва да я спасим. Пък тя ще ни бъде полезна. Ако е благодарна. Щом може да заразява кракените, ще може и да ги лекува.

И не дочакал съгласието му, се обърна рязко към Джек:

— И вие! И вие сте луд! Излиза ли се така, безоръжен, навън, срещу Бялата смърт?

— Лудост ли е, сър, да помогнеш на човек в беда?

Сър Чарлз се усмихна.

— Ех, ако всичките ми хора бяха такива храбреци…

— Храброст! — сви устни Джек. — Никога не съм се смятал храбър, сър. Пък и тази добродетел е твърде сложна. И спорна. Има разни видове храброст. Едни са храбри от непознаване опасността, хора без въображение. Простете, като нашия бикоборец. Втори — от отчаяние. Може би — нашия беглец…

— А вие?

— Моето е само знание, богат опит. Умение да преценяваш от кое да се боиш и от кое не. Наполеон преминал невредим моста под обстрела на вражеската артилерия не поради храбростта си, а поради отличното познаване оръдията на противника, количеството им, разположението им и промеждутъците между отделните изстрели…

Сър Чарлз поклати глава.

— Оригинално, няма що…

А Джек добави:

— Всъщност съм страхливец, сър. От акулите не ме е страх, вярно е, защото ги познавам. Но се боя много от непознати опасности, например от болести…

— Смелият има достатъчно смелост да си признае страха…

— Сър, не позирам. Боя се. Защото не мога нито да видя, нито да усетя тия там бактерийки, вирусчета и не знам що. При всяко завръщане от по-дълго плаване грипът ме хваща, не ме пропуска. Ей затова, вярвайте ми, от една хрема се плаша повече от всяка акула.

Сър Чарлз не успя да сдържи усмивката си.

— При това и шегобиец…

— Не, сър!

И му показа белега от трапанация на черепа зад ухото си.

— Това е последица от хрема. Загнояване на ухото… От срещата ми с хремата… А от никоя среща с акула нямам белег…

Той внезапно промени разговора:

— А подводницата на доктор Костова?

Сър Чарлз реши изведнъж:

— Прикачете я на буксир! Щем не щем, ще се прибираме с още трима поданици… И първата жена след Мери в Мериленд…

Откак се озова в това неправдоподобно, неразбираемо от здравия му разсъдък, положение, Девид Дейвис току си повтаряше полугласно:

— Питагоре, не си прав!

Бе прочел някога мисълта на древния философ: „На нищо не се учудвай!“ И му бе допаднала на сърцето. Но сега? Как можеше да овладее не учудването, а изумлението си?

И наистина, откак зърна в илюминатора на повредената подводница момчето, за което всички знаеха; че отдавна е мъртво, (та нали той самият го видя в лапата на кракена?!) непрекъснато се срещаше с толкова чудни, направо невероятни явления. Струваше му се, че сънува и то един от най-безсмислените си сънища — или пък че направо е полудял…

Само че лудите не осъзнават лудостта си…

След като ги бяха извлекли на повърхността, пръв влетя вътре Сашо, не удавник, не безплътен мрачен призрак, а жив и здрав както преди и се хвърли да прегръща обезумялата си от радост майка.

Тогава Дейвис се убеди напълно. И на въздуха малкият не дишаше. И на въздуха говореше с оня странен апарат на гърлото.

После дойде Джек Елбери, атлетът. Обясни им, че за известно време, поради секретността на задачата им, ще трябва да останат при тях като принудителни гости. Предупреди ги учтиво, че при отказ тримата: Костова, синът й и Дейвис, ще бъдат потопени с подводницата си. Увери ги да не се съмняват в това. Целта, на която той и другарите му служели, била толкова важна, че нямало да се спрат пред никакво средство.