Петър Бобев - Светещата гибел

Индикаторът премига, предупреждавайки ги, че „боеприпасите“ им са на изчерпване. А морето от жива плът сред истинското море край нея не свършваше.

Тя отпусна ръце.

— Толкова! Можем да докладваме: „Задачата изпълнена!“

Дейвис се отпусна върху облегалката на креслото с въздишка на облекчение.

— Тия, дето дават парите… Ако знаеха… Колко ни струва…

И бавно обърна щурвала.

Подводната лодка се измъкна предпазливо от зловещото множество. Насочи се плавно, отново по спирала, към повърхността, откъдето да телеграфира за постигнатия успех и където да дочака долитането на друг самолет, който да я вземе на борда си.

Така, замаяни от сполуката си, уверени в безопасността си, и двамата забравиха да включат отново електромагнитното калмарско плашило. А когато мракът на бездната започна да просветлява, угасиха и екрана на ехолокатора. Две грешки една подир друга…

Затова когато кракенът излетя от черносинята пропаст като подводен вулкан, някакво подобие на огромна вулканична бомба, и залепна върху металната си жертва с всичките си пипала, двамата се вледениха.

Пръв се опомни Дейвис. По-здрави бяха нервите му. Пък и релето за включване повърхностния ток беше пред него. Той дръпна рязко дръжката, едва удържащ се в креслото от силните тласъци. Колосалната молюска по навик опитваше да завлече плячката си в дълбините, като непрекъснато стържеше с огромната си човка там, където би следвало да бъде главата на кашалота.

Чу се изпращяване. Ослепителен блясък. И отново тъмнина…

А лодката продължаваше да се подмята като безсилна играчка в десетте пипала, изгубила напълно доскорошната си увереност и сила.

— Проклетници! — изруга Дейвис, вкопчен с две ръце в креслото, изтървал и без това ненужния му щурвал. — Това е дело само на ония… От авиотръста… Жак Буланже… И бандата му…

Доктор Костова не отговори. Той се обърна и видя как отпуснатото й тяло се търкаля по пода. На една страна, на друга. Пресегна се с ръка и я хвана, задържа я.

Още по-добре! — помисли си той. — Така, в безсъзнание, поне няма да види края…

Към илюминатора беше прилепнало окото на калмара, едва вместващо се в него, и ги разглеждаше някак по човешки осмислено. И в същото време с нечовешка, сатанинска ярост. Дълбоко, безпощадно и безкрайно…

Като „черна дупка“ в космоса! — помисли си Дейвис.

Морския Тарзан беше изкусен спасител на удавници. През живота си, все на море, бе имал възможност много често да показва умението си. Но въпреки всичко накрая, след цял час безуспешно изкуствено дишане, вече беше готов да се отчая, когато сър Чарлз, застанал над наглед безжизненото момче, бе предложил да го инжектират с анаеробния екстракт. Така едновременно бяха постигнали два резултата: предпазване на организма от фаталните последици на хипоксията, кислородното гладуване, и подготовка за бъдещия подводен режим без дишане.

И наистина, след половин час, оставен напълно в покой върху люка на излязлата над водата подводница, Сашо бе потрепнал няколко пъти с клепачи, преди да ги отвори напълно.

Но удивлението му от обстановката и ужасът от преживяното го бяха разстроили съвсем. Той само беше се надигнал, огледал тревожно и разридал неудържимо.

Без да произнесе ни дума.

Двамата му спасители го бяха разпитвали дълго да каже кой е и откъде е. Напразно. Той само ги бе гледал безучастно, сякаш не ги чуваше.

Накрая отегчен, Джек бе предложил да го стоварят на брега, под грижите на тамошните лекари, обаче сър Чарлз бе отказал решително. Момчето наистина можеше да е получило нервно разстройство. Но отде можеха да знаят, че като се прибере на сушата, нямаше да си спомни всичко и да се разприказва.

Отде да знаят, че не се преструва?

Естествено, надделя неговото мнение — Сашо да остане при тях засега пленник, а в бъдеще — най-младият му поданик, първият от тези, които без морфин щяха да изграждат Мериленд, които щяха да утвърждават световната му мощ.

Едва тогава, поуспокоени, бяха погледнали наоколо, бяха видели отново красотата на синьото море, искрящото неаполско небе, приказно красивата скална грамада на Капри с полазилите по нея бели сгради, потънали сред зеленина и разкошни цветя.

Сър Чарлз бе промълвил:

— Тук прекарахме с Мери медения си месец…

И бе замълчал, вторачил невиждащ поглед напред, смазан от спомените.

А Джек бе отвърнал:

— Наситил съм се на тая красота! Сега ме влече оная, долната красота. При това без епидемии — без грипове. Наситя ли се и ней, навярно ще ми се прище да се преместя в третия свят, в царството на Плутон. И то сам, преди морфинът да ме е съсипал напълно. Да изпитам и това. Така съм устроен, несъвършен, порочен дори — жаден за все нови и нови преживявания… При това вече свикнах с мрака. Надявам се, че при Плутон няма да е по-тъмно…