Петър Бобев - Светещата гибел

Тозчас мощен товарен хидроплан, ескортиран от бойни самолети излетя да отнесе подводницата с екипажа й на определеното място и след цяла нощ път на разсъмване ги спусна на вода, изчака ги да се потопят, след което се върна обратно.

От този момент, веднага след гмуркането, двамата доброволци губеха всяка връзка със света, оставени сами на себе си. Радиопредавателят можеше да действува само в надводно положение.

Воден от умелата ръка на пилота, послушният кораб се хлъзгаше бавно в дълбините по широка, плавно снижаваща се спирала.

Искрящият блясък на горните слоеве скоро потъмня. Червеният гребен винт, който се виждаше през задния илюминатор, позеленя. Водният светофилтър вече бе задържал топлите тонове. После посиня, сля се със сгъстяващата се отвред синилка.

Прелитаха редки риби, някак недействителни в мрака. Подобни на привидения, пулсираха едва различими медузи. Досами илюминатора се стрелна ято риби бонита, преследвани от три едри баракуди. Насам-натам! Като по команда ужасените жертви свиваха ту наляво, ту надясно, догонвани от преследвачките си, сякаш привързани към тях с невидими нишки. Изведнъж строят на жертвите се разсипа. Те се пръснаха едновременно на всички страни, изоставяйки една от другарките си, върху която мигновено се нахвърлиха и трите баракуди.

— Все още спорно — рече тихо Костова. — Допускано от някои при земните животни. Ние го видяхме и в морето. Най-изморената риба, когато усети, че вече няма сили, изпуска някакво вещество. Нарекли сме го „миризмата на ужаса“. Предупредени от тая миризма, другарките й се пръскат, а хищниците изоставят другите, за да се нахвърлят върху нея. Природата жертвува един, за да спаси стадото…

— Както сега ни жертвува нашето човешко стадо — усмихна се Дейвис. — Вас и мен…

Доктор Костова го изгледа учудена.

— Нима вие не по ваша воля…

Той сви рамене.

— Формално — доброволно. По същество — с насилие.

— Не ви разбирам!

Той се обърна леко.

— Та има ли по-голямо насилие от нуждата?

И видял, че тя вече е схванала мисълта му, рязко добави:

— Ние с вас трябва да спасяваме милиардите на „Лойд“, на корабоплавателните компании, на корабостроителните тръстове, на банките, които ги финансират…

— И човечеството! — прекъсна го доктор Костова.

— Вярно! — съгласи се той. — Между другото — и човечеството. Но главно — „Лойд“. Иначе, смятате ли, че би ви отпуснал подводницата си? Ей тъй, от алтруизъм…

После процеди през стиснати зъби:

— И защо, кажете ми! Защо? Защото те държат ключовете на касите с парите, от които ние се нуждаем…

Дейвис опита да се поправи, забелязал и тоя път несъгласието по лицето й:

— Извинете! Говоря за себе си, не за вас. Трябват ми пари, много пари. Защо те да имат, пък аз да нямам? За пари правя всичко, за пари и сега съм тръгнал да се завирам в това демонско свърталище.

— Пък аз мислех…

— Какво сте мислили, синьора? Че от идеализъм ли, или от жажда за приключения? „Железния Девид“ — тъй ме наричаха. С най-лудите задачи все аз се захващах. И все без късмет. Все нещо попречва. И все не успявам да се измъкна от пипалата на ония „кракени“ зад махагоновите бюра.

Навън бе причерняло съвсем. Само за проверка, вече съжалил за неуместната си откровеност, Дейвис включи прожектора. И в грейналия му сноп се завъртяха като снежна вихрушка милиардите планктонни микроорганизми, сред които като едри снежни парцали преминаваха скариди, медузки и рибки.

Светлината отново угасна. Нямаше защо да привличат напразно любопитството на океанските обитатели.

Изведнъж кривата на ехолота, която чертаеше почти водоравния профил на дъното, започна рязко да се дига нагоре. После, след малко спадане, отново отскочи, за да се спусне пак надолу.

— Средноокеанският хребет — обясни повече на себе си Костова. — Едно от тия тайнствени меридионални образувания, където се ражда новата океанска кора… Пресечени от още по-тайнствените рифови долини, всъщност пукнатините, през които се излива новата лава, за да образува тая млада океанска кора… Едно от най-приемливите обяснения на Вегенеровата хипотеза за плаващите континенти… А може би и на хипотезата за разширяващата се вселена…

Не довърши. Ехолотът отскочи рязко нагоре. Беше уловил „лъжливо дъно“. И то тъкмо на определеното от електронната машина място. На дълбочина около хиляда метра.

Костова побърза да изключи плашещото главоногите електромагнитно устройство. Сега задачата им беше не да ги отблъскват, а да се вмъкнат, доколкото беше възможно, неусетно сред тях. Трябваше да поемат и тоя риск.