Петър Бобев - Светещата гибел

И все пак откривателката не се съмняваше в сигурността на започнатото дело. От една страна, се доверяваше на десетхилядния волтаж, който ги обгръщаше с непроницаема, макар и невидима броня. А от друга — на любовното опиянение, което прави другите, познатите й земни животни, слепи и глухи, и което би трябвало със същата сила да важи и при тия влюбени страхотии.

Подводницата бе достигнала с далечен обход хилядата метра. И бавно, дебнешком, се примъкваше към калмарското струпване.

Елена Костова, случайно погледнала тила на пилота и видяла избликналата по врата му пот, се досети за страшното напрежение, което той преживяваше сега.

Тя никога не се бе смятала храбра. И може би ако трябваше да извърши това същото някога, когато беше щастлива майка и съпруга, навярно щеше да потърси друг способ, при който няма да е нужно непосредственото участие на човека. Може би… Но днес беше друго. Животът повече не й бе нужен. Изпълнила бе и дълга си към хората. Можеше да се оттегли… В покой… На този рейс неволно разчиташе да я улесни, да й осигури почтено дезертьорство от живота. Затова не бе и помисляла дори, че трябва да се връща. Цялото й внимание, всичките й грижи и усилия бяха насочени към едно — да стигне до калмарите. И да ги зарази. Само това…

В своето отчаяние не бе и помислила, че с нея има и друг човек. Сети се едва сега. Дейвис искаше да живее. Дейвис искаше да спечели, за да живее… И тя нямаше право да го пожертвува ведно със себе си… Трябваше да изпълни задачата, но с точно премерени дози смелост и предпазливост, които да изключат неуспеха.

Ето, върху екрана на ехолокатора се появиха първите силуети на чудовищата, които с приближаването нарастваха бързо, запълваха го целия. Плуващи самотници като разлюляни от буря цепелини или пък вече разделени на двойки, прегърнати в някакъв неправдоподобен танц, кракените бяха тъй заети със себе си, че дори не забелязваха намъкналите се в тяхната среда чужденци. Или пък смятаха подводницата за свое подобие?

Добрата й изолация не позволяваше на термолокаторните им органи да открият скритите в металната вътрешност топлокръвни същества.

Костова подсъзнателно търсеше смъртта. И въпреки това, в тая непосредствена близост, обградена отвред с невидимите им, само опипвани от звуковите лъчи на апаратите многотонни туловища, изтъкани от мускули и ненаситна ярост, при заплашителните тъпи удари на водните им помпи, при шумното отъркване кожа о кожа на възлестите им пипала, наподобили гъвкави обелиски, при сатанинските просветвания на огромните им очища, тя неволно усети ледена тръпка по тила си. И неовладяно желание, срамно и обидно, да изкрещи в ухото на пилота:

— Назад! Назад!

Не го стори. Познаваше се добре, беше от тия хора, за които дадената дума, чувството за дълг значат много. Не само празно, надуто себеизтъкване.

Тя опря пръсти върху клавишите на артилерийското устройство. И когато прецени, че се е премерила точно, натисна решително. Чу се съвсем слабо изпукване. Безгласният патрон изтласка през водния пласт ампулата с бактерии, заби я в меката плът на калмара. Огромното главоного, отдадено напълно на любовното блаженство, дори не трепна, неусетило, че смъртта прониква в синята му кръв.

Втори изстрел — по друга цел… Трети… Четвърти…

Стиснал от възбуда челюсти, със скърцащи от напрежение мускули, Дейвис следваше уверено посоката, която му бе задала биоложката.

Подводницата продължаваше да кръстосва из калмарското множество, чужда на тоя кошмарен ритуал — за създаване на живота — като странен символ на смъртта сред зачевания живот. А те не го осъзнаваха, не се и запитваха дори какъв е тоя особен чужденец, безполов, равнодушен участник в тяхното вечноповтарящо се тайнство. Оставяха го безнаказано да сее смъртта…

Ей тия мисли, за всички може би освен за кея нелепи, глупаво сантиментални, пробягваха в съзнанието й. Убедена в правотата на своето дело и в същото време, колко не на място — с някакво неовладяно съжаление към ужасните чудовища.

И тя неволно пошепна:

— Мисля си — имаме ли право? С нашата намеса…

Скован от напрежение, пилотът процеди през зъби:

— Всеки си има своето право. Ние — нашето, те — тяхното. Побеждава правото на по-силния. Абсолютната правда — това е силата.

Учен с мирогледа на доктор Костова не можеше да се съгласи с такова разбиране, но тоя път тя замълча, натиснала без прекъсване клавишите и изстрелваща поредици от болестотворните куршуми.