Петър Бобев - Светещата гибел

Сър Чарлз спря върху него погледа на топлото си око. За пръв път подметна шеговито:

— Мистър Елбери, вашите приказки донейде ми напомнят за подвизите на един легендарен барон…

Засегнат от това сравнение с Мюнхаузен, Джек замълча, приведе се над щурвала, едва скрил блесналата обида в зениците си.

Докога ли щеше да търпи предизвикателствата му?

Не каза нищо. Едно време в такъв случай веднага налиташе — с юмруци, с маса, с нож. Вече се бе научил да мълчи. И да чака. Бе поумнял. Или напротив — затъпял от морфина,…

Според щурманската карта наближаваха Капри, когато забелязаха необичайно опустялото край тях море, после чуха стрелбата. Звуковиждащото им устройство улови калмара.

Сър Чарлз се поколеба за малко преди, да изплава, за да проучи какво става.

Подводницата надигна нос. Водният пласт изсветля. Плътната синева доби сребрист оттенък, прорязван от златните снопове на светлината, които пробягваха с вълните. И сякаш не вода, а приказна коприна, изтъкана от небесен лазур и слънчеви лъчи.

Въпреки че идваха от морските дълбочини, понеже не дишаха въздух, акванавтите не страдаха от кесонна болест — от освобождаване като кипнало шампанско на разтворения в кръвта азот.

Видяха края на борбата, без да излизат на повърхността, само през вдигнатия перископ. Видяха как кракенът запокити Сашо сред вълните, след което се подхвърли във въздуха и докопа хеликоптера.

Но когато той се стовари отново във водата, замачкал металната си плячка, мощен ултразвуков откос разби черепа му. Обезсилено, чудовището увисна в простора като дрипа.

Фоновизорът беше уловил и следеше тялото на клетото момче, което потъваше към дъното.

— Ще го настигна! — реши изведнъж Джек Елбери.

И както винаги, поддал се на първия си порив, недочакал разрешението на шефа, той отвори вратата и се стрелна надолу, тласкан от портативния си реактивен двигател.

Ето, догони го. Хвана през кръста отпуснатото безжизнено тяло и го понесе обратно.

Но изруга. Верни на своята природа, схванали мигновено, че калмарът е вече безопасен, двадесетина акули, малки и големи, изникнаха от непрогледната пропаст и закръжиха наоколо, отрязвайки пътя за отстъпление на удавника и спасителя му.

Джек Елбери би трябвало да извика за помощ. Гласът му посредством хидрофона на гърлото при съответна нагласа щеше да стигне до кораба, да премине и през стените му. И сър Чарлз щеше да изпрати навън останалия екипаж, който да разгони хищниците с ултразвуковите си пушки.

То се знае, не го направи. Не би понесъл подобно самоунижение — Морския Тарзан да моли за помощ! И то срещу акули!

Огледа се. И когато прецени, че моментът е подходящ, с мощен тласък на ракетата си се стрелна срещу най-близката тигрова акула, десетметрово страшилище, което се бе изпречило пред него. Слисана от това чудновато същество, това дребосъче, което не се бе уплашило от нея, а напротив атакуваше, хищницата трепна. Джек видя как в допреди малко спокойния и властен поглед на ониксовочерното й око пробягна колебанието. Затова не я остави да се опомни, а връхлетя отгоре й, удари я с хранителния си резервоар по носа и я прескочи.

Това вече беше прекалено много за нея. Акулата, смаяна от бързината и дързостта на нападателя, свърна назад. И другите акули усетиха мигновено смута й. Нейната неувереност се предаде и на тях. Отдръпнаха се и те назад.

В това време Джек достигна подводницата. И оттам, преди да затръшне след себе си вратата, подметна презрително към разбъркания строй на озадачените хищници:

— Още не се е родила акулата, която ще види сметката на Морския Тарзан…

Безспорно не за отмъщение доктор Елена Костова продължи изследванията си. И преди трагедията тя работеше упорито. Всекиму е известно, че в науката не могат да се очакват резултати без труд, усърден и всеотдаен. И сега, при обзелия я стремеж за забрава, тя се бе посветила на задачата си с още по-голям жар. И всички виждаха, и всички я разбираха — търсеше клетата някакво облекчение. Вместо в задгробната река Лета тя опитваше да намери забрава в своята работа.

Не искаше да си спомня за двете покушения върху нея. Те бяха тъй далеч, сякаш не я засягаха. Но Девид Дейвис не ги подценяваше. Още същата вечер той поиска помощ от Интерпол. Явно, сметнал бе собствената си охрана за недостатъчна. И къщата на откривателката бе превърната в малка крепост. Бронирана кола я откарваше до лабораторията и, бронирана кола я връщаше обратно.