Петър Бобев - Светещата гибел

И не само това. От радиото беше научил, че повечето икономисти предричат незапомнена криза, икономическа катастрофа, от която щяха да се разклатят устоите на световната икономика, а не само на неговата Великобритания, която отсега се задушаваше.

Наистина, човешкият разум опитваше да намери изход и от новото бедствие. Повечето държави се връщаха към най-първобитните похвати на автаркията в безплодни опити да се самозадоволяват чрез немислими преди това мита. Но автаркията не беше лекарство, а само болкоуспокояващ медикамент, който не отстраняваше, а само отлагаше стопанския крах.

Ако моретата останеха затворени още година-две — тъй пророкуваха песимистите — тоя крах щеше да настъпи неизбежно.

И още нещо — намаляването на кислорода. Него вече никаква автаркия не беше в състояние да спре. То засягаше и океана, и континентите.

Ей затова сър Чарлз се смяташе задължен да попречи на българката. За да дочака както стопанския провал на човечеството, така и явилия се едновременно с него кислороден глад за всичко живо.

Тогава той щеше да се яви като спасител не само на Великобритания, тя сега изглеждаше съвсем незначителна за стремежите му, но на цялото човечество — дори нещо повече, на всички съществуващи висши форми на живот върху планетата.

Преди двадесет века Юлий Цезар мечтаел да бъде не втори, а първи в Рим. Сър Чарлз, когото след някоя и друга година може би щяха да именуват Чарлз I, император на света, щеше да излезе на световната сцена и да постави своите условия. Човечеството, волю-неволю, трябваше да ги приеме. И перовете на Англия, и плутократите на Америка, и бизнесмените, и конгресмените, и всички президенти и диктаторчета по света.

Той взе със себе си в подводницата и Джек Елбери като свой първи помощник. Уверил се бе отдавна в неговата съобразителност и устойчивост, качества все по-редки напоследък сред неговите доскоро мъжествени поданици, а сега — някак безразлични, обезверени, истински морфинисти.

Та и той самият, бъдещият император. Все по-често сър Чарлз се удавяше в опасни мисли, в колебания, в съмнения относно необходимостта от постъпките си, дори относно своята крайна цел.

Затова беше наложително час по-скоро да довърши започнатото. Като нравствена профилактика. Преди разрухата да е угасила огъня му. Да довърши делото на Мери, в чиято памет вече вършеше всичко.

Той съобщи на екипажа плана си едва след като бяха напуснали отдавна пределите на Мериленд.

И все пак не каза всичко.

Ако знаеше, че преди да се качат в подводницата, сър Чарлз беше предал, уверен в почтеността му, не на друг, а на пленника им, на доктор Булгаро, касетка с морфин за разпределяне между останалите по време на дългото му отсъствие, Джек Елбери навярно щеше да постъпи другояче. Навярно щеше да намери начин да обезвреди шефа си и да върне подводницата в напуснатата крепост. А там, те — запасени с достатъчно морфин, а сър Чарлз — лишен от нужната му доза, накрая щеше да отстъпи, да им издаде секрета на сейфа.

Щеше да ги освободи от непоносимата си власт.

И тогава — всеки по своя път: италианският доктор — у дома си, бикоборецът — при златото си, сър Чарлз — ако ще, по дяволите…

Но той не знаеше това. Затова покорно водеше кораба по зададения курс.

Добили опит от досегашните си срещи с тоя прозрачен кит, гигантските свръхкалмари вече го заобикаляха отдалеч, не смееха да го нападат. И само някои по-глупави младоци връхлитаха върху му, залепваха в гладката му повърхност с вендузи, дращеха безполезно с клюнове и нокти. А накрая, разочаровани отскачаха назад, избълвайки в безсилен гняв чернилните си облаци.

Подводничарите не ги закачаха. Първо — защото тия безопасни нападения внасяха разнообразие в дългото пътуване, и второ — да не изтощават акумулаторите.

Изглежда, незапомненият екологичен взрив, който бе променил из основи фауната от по-горните слоеве, не бе засегнал чувствително бездната. Защото кракените не търсеха там препитанието си. Наистина, как биха се изхранили с дребосъчетата, които я обитаваха? Светещи рибки въдичари, десетсантиметрови акулки, риби триножници и всякакви други голямоусти, но все дребни твари.

Там беше само убежището им. И вълкът не ловува край бърлогата си.

А малките калмари, които биха забелязали тия дребосъци, не достигаха такива дълбочини.

Дни наред подводницата плаваше така, без да излиза на повърхността. Издигна се, само за да премине Гибралтар, и отново потъна.