Петър Бобев - Светещата гибел

Четириногия не остана безучастен към станалото. Той се спусна и опита да захапе поднесения му наготово от съдбата подарък. Не успя. Опита от другата страна. Също.

Тогава насреща му се спусна Белязания. Захапа и той огромния залък. Двамата задърпаха настървено, в мъчителен опит да си го поделят.

Така улисани, не усетиха опасността.

Едноокия бе разбрал, че нещо става в неговото царство.

Беше гладен. Остарял, изгубил предишната си пъргавина, той вече не можеше да лови по-малки калмари, сега главна храна на неговия род. Принуден бе да се задоволява с по-тромава плячка: китове, делфини, акули. А те все по-рядко се мяркаха насам. Затова нападна.

Когато Четириногия го усети, беше много късно за бягство. Той отправи срещу него ултразвуковия си лъч, макар и убеден поначало в безполезността му.

Свръхкалмарът го уплете с всичките си пипала отведнъж, и затърси тила му с гигантската си отровна човка. Кашалотът обезумя. От гняв, от ужас. Опита да се завърти като пумпал, както постъпваше обикновено. Напразно. Пипалата, два пъти по-дълги от тялото му, не го пускаха. Стискаха. Изцеждаха въздуха от дробовете. А могъщата помпа с глухи удари ги отнасяше, нападател и жертва, все по-дълбоко и по-дълбоко.

И може би това щеше да бъде краят на Четириногия, ако пак не се бе намесил случаят. Колко често всичко, добро и зло, дори животът, зависи от случая.

Друг свръхкалмар, кой знае по какви калмарски подбуди, реши да отнеме плячката на престарелия си сродник. А Едноокия, макар и по-слаб, съвсем не беше склонен да я отстъпи без бой.

Тъкмо това направи той. Пусна зашеметената, задушаваща се жертва, за да пресрещне противника с целия устрем на трите си диви сърца.

Двата колоса се сблъскаха, сплетоха се като две канари от восък, сляха се в едно премятащо се кълбо, от което се чуваше само стъргането на тигровите нокти и зловещото щракане на папагалските клюнове.

Четириногия излетя с последни сили нагоре, полужив от борбата. Изскочи на повърхността, задиша учестено.

Живот? Кошмар!

А каква беше тая миризма на кръв във водата? Дали тъй обилно кървяха неговите рани, нанесени от страшните калмарски смукала, които бяха отскубнали от кожата му кръгли полуметрови изрезки? От кукестите им нокти, раздрали дълбоко главата и корема?

А той все не можеше да се засити. Вдишваше-издишваше. Десетки пъти поред на коси, единични фонтани.

Доктор Елена Костова не понесе и втория удар на съдбата. Преуморена от работа, измъчена, при вестта за гибелта на сина си тя се строполи на пода в безсъзнание.

Преди още Девид Дейвис да се върне от Капри, където се бе спасил след нападението на кракена, и преди да даде описание за сражението с чудовищното мекотело и за смъртта на Сашо, някой друг беше продиктувал по телефона зловещите подробности във връзка с трагедията на един репортьор, който, то се знае, ги бе публикувал начаса. Впрочем, кой журналист ще изпусне такава сензация? „Отмъщението на Крак“! Такова беше заглавието на статията. А в нея с помощта на всички възможни вестникарски суперлативи се описваше как е загинал синът на известната изследователка, която си бе поставила за цел да унищожи калмарския род.

Костова не го бе прочела. Чула го бе само, препредадено по радиото. В лабораторията си. Повече не й бе нужно. Слаба физически и с още по-неустойчива нервна система, тя не бе издържала.

Но когато се свести в клиниката, сякаш завръщайки се от оня свят, когато си припомни всичко преживяно, клетата майка скочи веднага от леглото и отказа решително да се лекува повече.

На главния лекар, който й обясни вероятните последици от това лекомислие, тя отвърна:

— Вече никакви други последици не ме засягат…

На своя отговорност напусна клиниката.

Отказа да вземе и такси. Предпочете да се прибере у дома си пеш. Пък и защо ли й бе нужно да бърза? Когато и да стигнеше, където и да стигнеше, от сега нататък щеше да бъде винаги сама…

Докато слезе по стъпалата до улицата, макар и подкрепяна от санитарната сестра, доктор Костова се задъха. Дали беше само от преживяното? Все едно, че се бе изкачила на височина две-три хиляди метра. Или и от намаляващия кислород във въздуха? Наблюденията го бяха установили отдавна и го потвърждаваха ежедневно. Нещо непознато за планетата от четиристотин милиона години насам, откогато съотношението на кислорода и въглеродния двуокис не се е променяло. Автомобилите, самолетите, промишлеността гълтаха ненаситно кислород, като бълваха обратно облаци отровен дим, докато в същото време растителността намаляваше, прогонвана от урбанизацията, индустрията и транспорта. Съвременното човечество бързаше да се самоотрови със собствените си отпадъци, както спиртните дрожди в произведения от тях самите алкохол.