Петър Бобев - Светещата гибел

За това трябваха пари. Много пари. Той ги нямаше. Имаха ги тия, които не плащат за почтеност, за добродетели. И за да се сдобие с пари, той беше принуден да върши гадости. И да се гнуси от себе си.

Колкото е по-голяма гадостта, толкова повече плащат. По-щедри стават сърцата им, по-широко се отварят касите им.

Бяха му нужни тия проклети пари! Не за гуляи, не за комар, не за разврат — както някога. На богатството се привиква лесно, към мизерията — не. Трябваха му за друго, за нещо съвсем почтено. Да спаси семейната чест. Да откупи заложеното поради неговото младежко безгрижие родово имение.

Да успокои най-сетне грохналия си баща, да му докаже, че е станал човек. За баща му, а и не само за него, имаше една единствена мярка, един абсолютен критерий — човек без пари не е човек.

И Жак трябваше да му докаже, че вече не е оня развейпрах, когото всички познаваха, а е станал достоен за уважение.

За пръв път в живота щастието му се бе поусмихнало. Тъкмо на него да спре избора си Шефът.

Не беше необходима особено голяма проницателност, за да се досети какъв рог на изобилието се бе изсипал върху авиотръста след калмарското нашествие. Божа благодат! Не милиони, милиарди бяха потекли в касите му. И изведнъж — някаква си българка, очилата, заплесната изследователка се явява на сцената, за да заяви, че ще прекъсне тоя златен поток. Кой нормален бизнесмен би понесъл такова предизвикателство?

Тръстът направи каквото бе нужно. Отначало почтено. Предложи й пари. Да я купи почтено, както всичко на тоя свят се купува. А щом като твърдоглавката отхвърли това достойно предложение, нима тръстът трябваше да отстъпи със скръстени ръце? И да се остави на божията милост?

Работата пое Шефът. Той не беше служащ на авиотръста. Такива хора не се числят в техните ведомости. Но те са последното по ред, но не последното по значение средство в икономическата борба. Нима ще вземат да се занимават лично с отвличания, убийства, стопански шпионаж директорите и управителните съвети? А Шефът, да го благослови бог, спря избора си върху Жак Буланже — Барона. Поради аристократичния му вид, поради възпитанието му, които не будеха подозрения.

Акулите в корабната сянка се пръснаха уплашени. Трепна и Жак. Никога не се бе смятал храбрец. Особено тук, в тая опасна близост.

Кога ли ще дойде хеликоптерът?

Слава богу, не беше калмар. Отдолу, подгонила братовчедките си, се стрелна седем-осемметрова акула чук с тъмнокафяв гръб. Противна тръпка полази по гърба на Жак. Фантастична, отвратителна, зловеща твар! Как е могъл създателят да я измисли — такава химера между уродливостта и изяществото!

Какво ли й бе хрумнало?

Тя обърна нагоре жълтия си корем с полепналите по него черни прилепала и направи обратно салто, после още едно, и още едно.

И потъна.

А на нейно място не се показаха други. Само рояк летящи риби изпърха над повърхността с разперени блестящи гръдни перки, подобни на едри водни кончета.

Жак се шмугна в люка, хлопна капака над главата си. Помощникът му, който пушеше равнодушно пред каютата на спящия заложник, се усмихна:

— Страшно, а!

Буланже не отвърна нищо. Само сви устни в презрителна гримаса. И тоя се мисли храбрец — с храбростта, която всъщност не е нищо друго, освен липса на въображение.

Отиде при машината.

— Какво правите, когато се покаже кракен? — запита той уж безцелно.

Машинистът само се усмихна самонадеяно.

Жак се врътна. И тоя също — храбрец! Все ограничени мозъчета, без въображение.

И се върна. Ами ако е дошъл хеликоптерът?

Предпазливо отвори люка. Надзърна.

Наистина, с бързо нарастващ бумтеж откъм брега приближаваше хеликоптер. Зарадван, Жак изскочи на палубата.

Никакъв калмар, никакви акули!

И тогава видя. Лодката, която беше вързана на буксир за кърмата, сега се отдалечаваше от кораба. А вътре в нея — някакво момче, което приличаше на пленника му, размахало с все сили греблото.

Бандитът направо влетя в каютата му. Празна. Илюминаторът — отворен. Всичко му стана ясно. Наивният затворник се оказа не толкова наивен. Както изглежда, поне последния път, когато го провери, се е правил на все още упоен, а той в същото време вече е замислял бягството си.

На пода лежаха счупени очилата му, които навярно бе изтървал в бързината, провирайки се в тесния илюминатор, през който можеха да минат само неговите слаби рамене.

Грабнал автомата, Жак Буланже изтича на палубата.

— Стой! — изкрещя бандитът, побеснял от гняв.