Петър Бобев - Светещата гибел

Навън, в черното нищо, продължаваше неправдопобната светлинна феерия. Колкото и изтъркани да изглеждаха вече сравненията с космоса, на какво друго би могъл да оприличи тези светещи струпвания, тези подвижни съзвездия като пияна вселена? Ей това например не бе ли все едно крабовидна мъглявина, макар че знаеше — беше изстреляно облаче от малък калмар. А това, тази спирална галактика? Кой ли я бе сътворил за миг, за да изчезне също след миг? Бог или непозната молюска?

Джек Елбери, кой знае защо изчаквал толкова дълго, чак сега отговори на тореадора:

— Точно затова! Защото ни остават месец-два, най-много година. Ти искаш да се върнеш горе. За да се порадваш на слънцето — от затвора ли или от лудницата? А аз не искам! Да се върна — при цялата тая слънчева низост и подлост. И гнусотии… Не искам. Тук ще остана — сред дяволските изчадия, както казваш. Предпочитам ги…

Дон Мигуел изръмжа:

— Щом ти се ще, оставай! Защо пречиш на нас…

— Защо ли? Защото ми трябвате като съюзници.

Дон Мигуел и Булгаро го изгледаха слисани.

— Точно тъй! Да не мислите, че на мен не ми е дотегнало всичко! Неговото господаруване, неговото високомерие. Цялата му тая маниакална тирания! Аз ще остана тук, истина е. Но без него. Не да създаваме империи, не да изменяме съдбата на света. А да си отживеем дните…

— Е! — изхриптя, задъхан от нова надежда, испанецът.

— Не е ли ясно? С ваша помощ ще обезвредя сър Чарлз. Та да няма кой да преследва вас, да няма кой да пречи на мен.

— Но как? Как?

— При първия удобен случай… Когато сме получили своя морфин. И няма да му позволим той да вземе своята доза. Без морфина той ще омекне, колкото и да си придава важност, ще издаде шифъра на касата… Само това ми е нужно вече — морфин, колкото искам. И то там, на дъното…

— А сър Чарлз?

— Да върви по дяволите! Пък и вие! Който иска, да остава; който не ще, да се пръждосва…

И като в унес, сякаш вече изпитваше очакваното блаженство, промълви замечтан:

— Месец-два! Година! Повече никой не е издържал. Но тъй, както аз разбирам. За нещо, което вече постигнах — нещо различно, неизпитвано от другите… Сред друг свят, все едно отново роден на друга планета… Сред непознати опасности… Та нали това е животът — да преодоляваш опасностите; ежечасна, ежеминутна, ежесекундна борба срещу смъртта…

Доктор Елена Костова вече почваше да се безпокои. Сашо никога не бе закъснявал толкова.

А днес? Какво ли се бе случило?

Тя позвъни в училището. Отговориха й, че момчетата са си отишли отдавна. Обади се в дома на един негов съученик, който каза, че са се разделили с Алесандро още преди два часа. Какво да стори? Да тръгне ли по болниците? Или в полицията?

А да чака — сърцето й не даваше.

Разтревожената майка застана до прозореца. А него все го нямаше. Само някаква мощна кола спря до тротоара пред тях. Тя не я и погледна. Нищо друго не я засягаше сега.

Над съседните къщи искреше морето — тоя ден точно такова, каквото го виждаме по илюстрованите картички: синьо неаполско небе над още по-синьото неаполско море. И кипнал бял прибой, който трупаше върху брега бели откоси — откос след откос. Ще речеш, заливът се е нагиздил в синя атлазена рокля с бели дантелени волани.

Тогава се позвъни.

Тя изтича, отвори вратата, зарадвана, сигурна, че е Сашо.

Пред нея стоеше един чужд човек.

Възнисък, набит, с неестествено широки рамене, с тежки, плътни ръце като мечешки лапи и широко лице с яка долна челюст. Направо неандерталска — неволно я сравни Костова. Остра рижа коса, късо подстригана и присвити, натрапващи се стоманеносиви очи. Със самонадеян, дори нахален поглед.

Тип на гангстер! От филмите.

Но гласът му прозвуча съвсем не по бандитски на ясен литературен италиански език:

— Синьора Костова?

Той свали шапка с добре усвоен жест на светски човек.

И сърцето й отново трепна. Предишният комплекс, тая досадна страхова невроза, която я бе обзела снощи при посещението на Жак Буланже, и този път стегна сърцето й.

Вместо глас от гърлото й се чу пресъхнал шепот:

— Какво обичате?

— Мога ли само за една минута? С хиляди извинения!

Тя поовладя гласа си:

— Журналист ли сте?

Усмивката, както и гласът му, не издаваха престъпник. Беше добродушна, открита. Усмивка на човек с добри намерения.

— Да ме пази Мадоната. Казвам се Девид Дейвис, представител на „Лойд“.

И й подаде визитната си картичка.

„Лойд“! Нима можеше да не знае най-голямата английска застрахователна компания? Особено, сега, когато в пресата от време на време се прокрадваха кратки съобщения за застоя в работата и.