Петър Бобев - Светещата гибел

Това по начало криеше известна опасност, защото насочваше любопитните погледи към този участък на океана. По-разумно би било за известно време да прекъсне радиоприемането. Но тъкмо сега, когато бе чул за изследванията на българката, сър Чарлз не можеше да си позволи никакво отлагане. При какъвто и да е риск. Налагаше му се на всяка цена да разбере същността на нейната работа, та да изготви и той план за противодействие: чрез ликвидиране откривателката, чрез кражба на откритието или…

Той извика Джек Елбери.

— Веднага! Без никакво бавене! С подводницата! Вземате резервния буй-радиоантена и я поставяте…

И му посочи върху разгънатата карта координатите на стотина километра южно от Мерисити.

— В подводно положение. Дълбочина пет метра. Антена над морското ниво три метра. Вие, дон Мигуел… И Булгаро…

Пак същите — трепна Джек. — Случайно ли беше това?

Той се приготви начаса. Извика още неразсънения екипаж. И хвана щурвала, без да поглежда спътниците си.

Доктор Булгаро, вторачил поглед във фоновизора, все още замаян от морфина, сякаш не виждаше, не чуваше. В главата му се блъскаха безредни мисли, хрумвания, спомени. Кое беше сън, кое — мечтание, кое — кошмар?

За добро или за зло — мечтата му вече беше осъществена. Човекът бе станал истински воден жител, по-приспособен за тая среда от китовете и делфините.

Делфините! Вече не му изглеждаше толкова неправдоподобна хипотезата на Алистер Харди, че преди няколко милиона години някаква човекоподобна маймуна, изтласкана от съперниците си по дърветата, е започнала да търси препитанието си в плитчините и постепенно да се приспособява към водния живот. Космите станали излишни както при делфините. Оцелели само на главата, да й пазят сянка. Натрупала се и подкожна тлъстина, каквато нямат маймуните, но имат делфините. А после, кой знае защо — дали са изчезнали съперниците му, или придобило сила от развитието на мозъка си при тоя живот в две среди, въздуха и водата — това човекоподобно същество зарязало водата и се върнало обратно на сушата… И ако не се бе върнало, навярно днес неговите потомци щяха да се препичат на морските брегове редом с тюлените и моржовете, вместо да провеждат анаеробни експерименти в бездните…

Да мрази ли похитителя си, или да го благославя, че бе осъществил тоя масов експеримент, който доктор Булгаро, като всеки истински учен, трудно би решил да приложи върху други хора.

Впрочем, това е предимството на безскрупулния човек, на този, за когото личната цел стои над всичко и за когото дори животът на останалите му събратя е само средство към целта. Всички велики пълководци, създателите на империи, конквистадорите, разширили хоризонтите на човешкото познание…

Булгаро не усети кога до него се бе прокраднал тореадорът, който в това време трябваше да се намира неотлъчно пред пулта на ултразвуковите оръдия.

— Дойде му времето! — пошепна дон Мигуел и насочи пушката си в гърба на пилота.

Толкова дълго бе чакал тоя ден, за да осъществи замисленото бягство. Без подводницата не би успял, съзнаваше го добре. Прекалено опасно беше. Пък и не би могъл да отнесе повече от двадесетина кила злато.

Но Булгаро го превари.

Убийство? Никога! Той блъсна пушката и я изби от ръцете му.

При шума от сборичкването Джек се обърна. Разбра начаса.

— Мръсник! — процеди той през зъби, като с една ръка продължи да стиска кормилото, а с другата насочи своето оръжие. — Но аз не съм от твоите беззащитни говеда на арената! Ей сега ще те пратя при кракените!

Тореадорът пребледня.

— Нима смяташ, че наистина… Аз само да те принудя… Защото.

Без да го слуша повече, Морския Тарзан прехвърли управлението върху автопилота, а той с насочена пушка и срещу двамата приближи, та прибра оръжията им. Сложи ги под краката си. Взе и водолазните им ножове.

Чак тогава, хванал отново уредите за управление, подметна през рамо:

— Слушайте! И повече никакви глупости! Сър Чарлз ни следи със своите апарати. Открие ли най-малко отклонение от набелязания курс, тозчас ще се спусне подире ни с другата подводница. Нейните оръдия, както знаете, са по-далекобойни. Ако сме в опасност — да ни помогне; ако бягаме — да ни залови…

Дон Мигуел изсумтя сърдито:

— Каквото ще да става, не мога повече! Я живея още месец, два, година. Искам да ги изживея като човек — горе, на слънце, закъдето ме е създал бог. Не тук, в тоя ад, сред дяволските изчадия…

Надеждата за спасение, блеснала за малко, угасна. И доктор Булгаро отново се отпусна в своето привично безразличие.