Петър Бобев - Светещата гибел

Тя се замисли.

— Инстинкт! Впрочем, колко често злоупотребяваме с това понятие! И неуките, и учените. Винаги, когато не сме в състояние да разтълкуваме някое явление, за удобство извикваме на помощ заклинанието „инстинкт“, което всъщност нищо не ни говори… Със същото основание бихме могли да кажем: „Божа работа“.

А през синкавия екран се изреждаха сцени, една от друга по-тревожни. Опустели кейове, задръстени с акостирали кораби, занемарени, изоставени, неподдържани. Морският стокообмен, доскоро обхващащ повече от шестдесет процента от целия световен товарооборот, най-евтиният от всички видове транспорт, беше замрял. Милиони тонове стоки, машини, торове и храни стояха неизползувани. И докато на едно място се налагаше тия храни да бъдат изгаряни, за да не задръстват складовете, другаде хората умираха от глад. Петрол и жито не се пренасят по въздуха.

То се знае, хората се приспособяваха бързо към новите условия. Авиационната промишленост се бе възползувала и сега буквално бълваше товарни и пътнически самолети, с които донейде да отстрани затрудненията.

На екрана показваха момент в Нюйоркската борса, където курсът на акциите за въздухоплавателните компании се покачваше неудържимо.

После коментаторът прехвърли вниманието на зрителите към учените, които си блъскаха главите над всички възникнали поради това бедствие задачи.

Академик Морозов предлагаше към всеки кораб да бъде монтиран електромагнитен генератор, който да излъчва инфразвукови вълни, подобни на приближаваща буря. Надяваше се, че уплашени от тях, кракените ще бързат да се скрият в дълбините.

Професор Нисимура смяташе, че е достатъчно в боята на корабните бордове да се слага откритото от него химично вещество, което отблъсква калмарите, щом се допрат с чувствителните си пипала в него.

Военният министър пък предлагаше, и вече бил наредил, всички кораби да бъдат снабдени с огнехвъргачки за напалм, който засега се оказваше най-действеното средство.

Тази рубрика бе открита от няколко дни. И имаше за задача да успокои общественото мнение, да му обясни, че борбата вече се разгаря. И че в нея се включват учени от цял свят. Доктор Костова например бе говорила снощи по телевизията, като се бе опитала да изложи в общи черти своите разбирания по проблемата.

Без да отрича целесъобразността на отбранителните средства, с които и според нея мореплавателите трябваше да се защищават при нападение, тя бе подчертала, че тази отбрана ще се окаже само една отклоняваща вниманието полумярка. Бе цитирала военното правило, според което най-сигурната отбрана е нападението. И бе предложила точно това — тотална настъпателна война. С крайна цел — масово унищожение на калмарите до привеждане числеността им в предишните граници. До възстановяване биологичното равновесие в морето.

И други нейни колеги поддържаха същата теза. Само че повечето от тях търсеха разрешението на въпроса посредством употребата на дълбочинни бомби с отровни вещества.

Доктор Елена Костова бе ярка привърженица на биологичната борба. Отровите нямат избирателно действие. Те поразяват и вредителя, и приятеля на човека. ДДТ го доказа красноречиво. Както много други биолози, и тя считаше, че в тази борба следва да бъде използуван някой от естествените врагове на калмарите. И вече бе спряла избора си върху един вид от светещите бактерии, които се заселват понякога по главоногите. Допускаше, че е същата бактерия, на която се е дължало светенето на октопода, наблюдавано някога от Чарлз Дарвин. Още опитите край Лазурната пещера на Капри бяха дали в ръцете й това оръжие. Изолираният от нея микроорганизъм още тогава се бе оказал смъртоносен за експерименталните калмари. По-право само за онези от тях, които биваха поизтощени от продължителния престой в аквариум. Здравите, свободно плаващи екземпляри преболедуваха по-леко.

Особено полезна се бе оказала вещината, придобита при работата с гама облъчванията на доматите. След хиляди експерименти, при които си бе поставила за цел да премести определен ген на друго стъпало в генетичната структура на бактерията, успя да получи култура с вирулентност стотина пъти по-силна от изходната, подобна на естествената селекция при азиатския грипен вирус през 1957 година в резултат на йонизиращите лъчи от атомните бомби. Резултатът излезе блестящ. При всички опити без изключение заразените животни умираха. Те започваха да се покриват със светеща слуз, която постепенно се разгаряше, разпалваше се по сила, докато накрая цялото тяло на калмара почваше да пламти във фантастични синкави сияния като запален спирт, в някаква феерична агония. И дълго след това, ден-два, светенето все не угасваше. Като приказно огнено погребение. Различието се състоеше само в продължителността на боледуването — от един ден до една седмица. Откривателката, то се знае, предпочиташе по-продължителен период, защото даваше възможност за по-дълго общуване на болните животни със здравите, а то от своя страна означаваше и по-големи възможности за разпространението на заразата. Предстоеше й да съсредоточи усилията си в тази насока.