Петър Бобев - Светещата гибел

Древният кархародон! Бялата смърт!

Макар и толкова могъща, само мускули и зъби, тя не нападаше веднага, а заобикаляше, дебнеше, докато се убеди напълно в необходимостта от нападението.

— Какво сме ние за нея! — пошепна Булгаро. — А като истинска акула все хитрува, разучава…

Джек отвърна:

— Истинска акула! Та кой може да каже какво е поведението на истинската акула! Някак без логика. По-право подчинено на друга логика. Като пришълци от друга планета.

— Или от друга епоха — додаде ученият. — Идва със заложената й от природата логика отпреди петстотин милиона години.

Уверени в силата на оръжията си, двамата можеха да си позволят тая беседа, повече подхождаща за някое спокойно кътче у дома, опрели гръб о гръб, с пръсти върху спусъците.

— А вие ще се върнете с мен! — додаде Джек с равен глас. Но в тоя глас Булгаро усети желязна заплаха. — Иначе ще ви убия!

Ясно, нямаше да се поколебае.

— Никой, който знае тайната ни, няма право да ни напусне!

Това е то, крайната необходимост. При липса на друг изход, Булгаро вдигна пушката си, но Джек, Морския Тарзан, пъргав като риба във водата, ловко, с един удар я изби от ръката му. И тя увисна на ремъка, с който бе вързана.

— Чуйте! — заплаши го той. — Вие се страхувате да ме убиете. Не смеете да убиете. А аз смея… Престрашил съм се вече…

Не довърши. Вярна на акулската си същност, Бялата смърт се стрелна към тях, хлъзна се сред водните струи, самата тя все едно струя от грация и ужас.

Джек го изблъска над себе си.

— Пазете се!

А той увисна във водата насреща й с насочена пушка.

Огромната сянка наближи мълниеносно, израсна, уплътни се, разперила гръдните си плавници като крилата на свръхзвуков самолет, показа цялата мощ на мускулите и на чудовищната си паст, способна да нагълта автомобил, камо ли човек.

А Джек не стреляше. Изчакваше я, загледан в малките й очички отстрани на тъпата муцуна.

— Стреляйте! — извика Булгаро, като се мъчеше да хване отново увисналата на ремъка пушка.

Гласът на Джек се чу съвсем ясно:

— Не се месете! За пръв път ми се случва. Да яздя такава акула…

— Вие сте луд! — изкрещя Булгаро.

— А вие забравяте, че аз съм Морския Тарзан! — отвърна оня отдолу. — Иначе нямаше да бъда… Не се е родила акулата, която ще ме убие…

После, изчакал я колкото трябва с точност до част от секундата, видял кога хищницата замижава с очи, което е сигурен признак, че ще отвори устата си, Морския Тарзан отскочи с водомета си няколко метра над нея. Отскочи, дето се казва, на косъм от раззиналата като входа за ада паст, осеяна с няколко реда зъби, подобни на сатанински сталактити и сталагмити в червената й уста пещера.

И я възседна, подпрял се в черния й гръбен плавник, който остана да стърчи цял метър над него.

— Не стреляйте! — предупреди го пак той. — Не ми разваляйте удоволствието!

Удоволствието! А доктор Булгаро се бе сковал от ужас. Ако някой писател опишеше това събитие, щяха да го нарекат направо лъжец. А животът какво ли не измисля?

Под него се носеше допотопното чудовище, смаяно от необичайното изчезване на плячката му, поклащащо като всяка акула гигантската си морда да улови посоката на миризмата й, а върху него, прикачен като риба прилепало, ужасяващо незначителен, Джек се пъчеше и крещеше.

Булгаро дочу познатия му стих от Шекспир:

— „Има много на света, друже Хораций, което не са сънували нашите мъдреци“.

В този миг в ушите му удари засилващият се бумтеж от водната помпа на връхлитащ калмар.

И го видя в звуковизора си.

— Кракен! — извика той, насочвайки натам оръжието си.

Морския Тарзан се обърна. И видя, огрени от фенера на Булгаро, източените към него, сякаш изстреляни от антимира, калмарски тентакули, чиито основи се губеха в непрозрачността на водата — там, където според здравия разум трябваше да се намира, все още невидимо, туловището му.

А невидимата заплаха е винаги по-опасна. Затова той включи фоновизора си. После се отхвърли от гърба на трепналата от уплаха под него планина от мускули, за да насочи и той смъртоносния си лъч между разискрените в свирепа стръв немигащи очи на калмара.

Изведнъж тази лавина от ярост и омраза, тая стоманоподобна ракета от воля и сила, разсечена от двойния звуков откос, омекна, превърна се в безформена маса, като огромна разплута медуза.

Тогава доплува и тореадорът, помъкнал въжето, с което окачиха на буксир чудовищния си дивеч. Препитанието на Мериленд за още един ден беше осигурено.