Петър Бобев - Светещата гибел

И нещо пърхна в душата му.

Към повърхността! А това означаваше — по-близо до обществото, неговото общество, а не тая сбирщина; по-близо до тия, които не можеше да забрави и в най-сладостната наркотична дрямка.

И там, до повърхността би могъл…

Дали би могъл?

Тримата се приготвиха бързо. И най-бързо, дори подозрително бързо Булгаро. Препасаха на гръб портативните си водометни двигатели, окачиха на гърдите хранителните балони, взеха ултразвуковите си пушки, мушнаха в коланите няколко ръчни гранати в случай на засечка. И се намъкнаха през люка.

Джек Елбери включи двигателите и подводницата се отдели плавно от дъното. Взе да набира височина. Скоро от погледите им изчезна, стопи се в мрака малката крепост, построена върху обширна котловина на дълбочина точно две хиляди шестстотин и петдесет метра. Под тях в звуковизора се видя насеченият придънен релеф: огромни планински вериги, които някъде се подаваха над повърхността като острови: тесни каньони, по които протичаха дълбочинните течения; угаснали вулкани; потънали коралови острови и пространни тресавища от дълбокоморска тиня, натрупвана през вековете от черупчиците на милиардите измиращи микроорганизми.

Подводното плаване вече не беше придружено с толкова опасности сред намножилите се гигантски мекотели както при първите спускания. Акванавтите разполагаха с мощно оръжие, способно да порази всеки враг, с каквито и размери да бъде, от разстояние над сто метра.

Дълго бе мислил за това сър Чарлз — за сигурната защита на града и хората си. И когато по радиото научи за опитите на инженер Уилям Смит да създаде подводна ултразвукова сонда, той изведнъж прецени — та тъкмо това му бе най-нужно. За щастие нямаше защо да отвлича изобретателя, нито да го прави наркоман. Щом зърна вписаната в чека сума, инженер Смит тозчас видоизмени сондата си в ултразвуково оръдие. Подобно по принцип на кашалотското, но със стократно по-голяма пробивна мощ.

Освен трите пушки в ръцете на акванавтите подводницата беше въоръжена с половин дузина ултразвукови оръдия с такъв кръгов обсег, че да не остане уязвимо място по корпуса й.

С цяла такава батарея бе защитена и подводната крепост, което поне засега й създаваше нужната сигурност.

Нагоре, надолу, встрани, се чернееше безкрайната бездна, еднообразна, убийствено заплашителна, прорязвана от прелитащите светещи животни, в която подводницата се носеше напред, изтласквана плавно от ракетите си.

— Като светулки в юлска нощ! — подметна дон Мигуел, за да продължи прекъснатия на трапезата разговор.

— И калмари, малко по-големи от твоите бичета! — прекъсна романтичния му унес Джек.

А Булгаро мълчеше, преценяваше, дебнеше най-сгодния момент за бягството. Всички Булгаро, нещо неприсъщо за италианците, умееха да мълчат. Щеше да избяга, щеше да изплува на повърхността, да дири кораб, остров, плаващо дърво. С възможните рискове. Но щеше да опита. Повече не можеше… Нямаше право…

Дълбокомерът показваше, че се изкачват бързо нагоре. А наоколо не се мярваше никакъв едър дивеч. Сякаш с някакво свръхсетиво хищниците, които сега трябваше да служат за тяхна плячка, се досещаха, че акванавтите не се боят от тях, че са по-силни от тях.

Ултразвуковият екран понякога улавяше бягаща пред пътя им гигантска сянка. После отново загасваше, прорязван само от искрите на преминаващите дребни същества.

Внезапно там светна едно голямо петно. С ясни очертания, с тъпа муцуна. Китова акула! Безобидна планина от месо. Богато разнообразие в калмарското им меню… Ала преди ловците да я наближат на достатъчно за стрелба разстояние, жертвата им наведе глава и заби отвесно в дълбините.

Подводният кораб не беше нагоден за такъв висш пилотаж. Без да я изпуска от апаратите си, Джек я последва в снижаваща се спирала.

Тогава Марио Булгаро сметна, че е настъпил очакваният миг. Издебнал залисията на спътниците си при лова, той отвори вратата и изскочи навън, стиснал в ръце пушката си. Пусна с пълна сила гръбния си ракетен двигател, полетя и той като калмар.

Водните слоеве вече почваха да просветляват над главата му, когато усети как някой хвана крака му. Извърна се рязко, готов да натисне спусъка. Но се поколеба. Не беше способен да убие човек…

— Чакайте! — извика почти в ухото му Джек Елбери. — Я вижте!

Погледнал нагоре, където сочеше ръката му, беглецът трепна в ужас. Не беше нужно да насочва портативния си звуковизор. В бледия сумрак на разстояние петдесетина метра се виждаше огромна сянка, която заплашително кръжеше около тях.