Петър Бобев - Светещата гибел

Нямаше какво да стори. Доктор Булгаро се прибра в очакващата ги подводница, дебнат от двамата си пазачи. С обронена глава.

Прекалено малко трая поривът му за свобода. Апатията отново го обгърна — ведно със събудената стара жажда за морфин. Морфинът се намираше долу, в сейфа — символът на двойното му робство: на сър Чарлз и на отровата.

И вътре, докато Джек Елбери подкарваше подводницата по обратния път, дон Мигуел съвсем изненадващо приближи до пленника и му пошепна в ухото:

— Потрай! Ще му дойде времето! Заедно ще им се измъкнем!

Неочаквано получил надежда, Булгаро едва се сдържа да не изкрещи:

— А защо не сега? Двама срещу един!

— Не! Не му е времето!

А имаше предвид другото. Златните буци, пръснати по дъното. Без тях закъде…

— Ще се измъкнем! И то богати… Като индийски махараджи…

През широкия прозорец се виждаше целият залив, опасан от полазилия амфитеатрално по хълмовете Неапол, който грееше в хилядите си светлини. И устремените право нагоре, по черния контур на Везувий лампи на зъбчатата железница подобни на звездна пътека. И мигащите като самотни светулки фарове. И мъждукащите в далечината искрици на Соренго, на Капри, на Искя. Всички — проточили по водата светлинните си опашки, подобни на гънещи се огнени змийчета, а отгоре сияеше синьочерното неаполско нощно небе, обсипано с искрящи звезди. Между причудливите силуети на чадърестите пинии се виждаше част от плажа, към който по лъсналата смола на морето пъплеха оживели сребърни дюни.

По екрана на телевизора преминаваха бързи, нахвърляни моменти от събитията на деня. И както винаги напоследък — на първо място, преди срещите на президентите, преди заседанията на ООН, преди подробностите по последния обир — поредица от кадри, в които се подвизаваха кракените, главна проблема и главна заплаха, особено за една морска държава, през последните месеци.

Ето — проникналата в Канапе Гранде на Венеция цяла орда чудовища, които опитват с дългите си ръчища да изкъртят прозоречните решетки на Двореца на дожите, за да опипат вътрешността му.

Ето — друг калмар, обхванал с пипала статуята на свободата в Нюйоркския залив.

Ето — нападението на цяла дружина такива разбойници върху оградения с желязна решетка плаж на Рио де Жанейро. Смелият оператор е успял да заснеме протегнатите тридесетметрови тентакули, които като ласа ловят по-дръзките, доверили се на здравите съоръжения, плувци.

Ето — новото нападение върху крайцера „Трешер“…

Сашо, седнал до майка си, трепна.

— Също като „Британия“! Гледай! Излитат и направо се вкопчват в надстройките. Та да обезвредят корабните оръдия.

На екрана се появи ескадра хеликоптери.

Гласът на говорителя наблегна на това, което се виждаше ясно:

— Забележете, с приближаването на самолети „крак“ отстъпват. Сякаш разбират, че именно самолетите ще ги поръсят с напалм.

Напоследък за удобство пресата, вярна на прастарата си стръв да изкълчва езика, бе съкратила името на калмарите до едносричното, прокобно звучащото словосъчетание „крак“.

И за да подчертае наблюдението си, телевизорът веднага представи друга картина. Открито море и изплавали на повърхността чудовища, които сякаш се препичат на слънце. И отново, чули бръмченето на самолетите, те се скриват в бездната, разтревожени.

— Удивително! — додаде говорителят. — Но факт. Камерите ни все по-често запечатват подобни прояви на тяхната невероятна съобразителност…

— Чак пък „невероятна“! — пошепна доктор Костова. — Колко сме склонни ние, хората, да подценяваме възможностите на животните!

А гласът от апарата продължаваше:

— Изглежда, заработил е отново отдавна забравен инстинкт, когато прадедите на днешния „крак“ са се пазели от набезите на мезозойските птеродактили.

Доктор Костова неволно се увлече в спор с телевизора:

— Нима трябва да търсим събуждането на някакъв спорен древен инстинкт, когато можем да намерим много по-просто и по-приемливо обяснение? Че са преценили откъде идва истинската им заплаха. Имат достатъчно мозък за това — приматите на безгръбначните.

— Птеродактилите не могат да нападат такива калмари — вмеси се и Сашо. — Нали най-големият, птеранодонът, има размах на крилата осем-десет метра. Пък не само крилата. И тялото му е малко, като у прилепите…

Майка му се усмихна пренебрежително.

— Изглежда, още не сме се убедили, че дори и телевизията трябва да се съобразява с научната достоверност.