Петър Бобев - Светещата гибел

И сърцата им се свиваха като си представяха, че под тази гъвкава, плъзнала алчна плът са се сгърчили от ужас две хиляди човешки същества. И треперят в очакване кога някое по-находчиво пипало ще успее да изкърти предпазващата ги врата или илюминатор и ще се провре при тях.

Отвън не се забелязваше нищо, но в радарния екран личеше ясно, че корабът няма да издържи дълго. Струпани главно по сенчестия борд, нападателите го бяха наклонили така, че ако се покатереха още двадесетина подобни многотонни страшилища, той щеше да се преобърне.

— Клетият Дени де Монфор! — прошепна биоложката.

И имаше право на това възклицание. В началото на миналия век тоя френски натуралист имал нещастието да опише подвизите на кракените в такива черни краски, приписвайки им такава сила, че сериозните учени, които държали на реномето си, го обявили направо за лъжец. И неудачникът Дени де Монфор умрял в безчестие, синоним на шарлатанин в науката.

И за какво? За убеждението си, че свръхкалмарите са в състояние да потопят не само лодки, но и кораби. И то кораби платноходи от неговото време.

Ех, ако беше жив сега, ако бяха живи и обвинителите му?

Командирът не се двоуми много. След като нареди по радиото на хората от „Британия“, екипаж и пасажери, да се преместят към отсрещната страна на кораба, той даде заповед за стрелба.

Откосите на тежките картечници и картечът на оръдията затопуркаха по лигавия остров.

Откос след откос, залп след залп!

И нищо!

Макар че от невидимите, свиващи се начаса рани рукваха сините струйки на аристократичната им кръв, макар че някои доскоро святкащи със сатанински огньове очи видимо погасваха. Но и мъртвите, ако наистина бяха засегнати хрущялните им черепи, продължаваха и след смъртта да се държат там, където се бяха впили вендузите им. Продължаваха да съдействуват с тежестта си на своите събратя, които един след друг излизаха и се покатерваха по телата на другите.

Тогава на достатъчно разстояние от двата кораба пуснаха дълбочинните бомби, използувани тъй сполучливо срещу подводници. От мощните им взривове, които дигаха гейзери над водата, корпусите и на двата кораба заподскачаха като играчки по вълните.

И отново — почти нищо. Само няколко изплавали на повърхността обезобразени чудовища. Само туй. А отдолу не спираха да изригват все нови и нови калмари, сякаш адът избълваше всичките си демони.

Изведнъж нападателите като че ли си дадоха сметка за положението. Като че ли прецениха и взеха мигновено решение. Смениха тактиката.

Из вълните изскочи срещу крайцера огромен калмар, като изстреляна от подводница ракета вода-въздух. Докато още висеше във въздуха, единият картечар обърна оръжието си срещу него. Калмарът се стовари върху палубата тежко, огъна фалшборда. И все едно не получил няколко килограма олово в тялото си, разпери многобройните си ръце. Но добре, че извън водата, поради тежестта си те са по-непохватни, та вместо върху човека, тентакулите му се лепнаха върху картечницата.

Морякът не изгуби самообладание. Измъкна от поясока си една ръчна граната. Едно-две-три! — и я метна сред разперените пипала.

Последвалият взрив разкъса главата на чудовището, което изведнъж се отпусна безжизнено върху палубата като могила от клей.

Но героят не можа да се зарадва на победата си. Защото в същото време към него се протегнаха още няколко дузини пипала и той трябваше да се спасява зад люка.

Излитащите колоси, без да се плашат от подводните бомби, от ръчните гранати и картечниците, продължаваха да се катерят върху палубата в някакъв апокалиптичен абордаж, като вместо всеки загинал нападател бездната изригваше нови десет.

Тогава дойде подкреплението. Пет италиански хеликоптера се завъртяха над моресражението, разучавайки числеността и разположението на врага.

После из огнеметите им рукнаха пламтящите струи на напалма, който най-сетне намерил по-полезна за човека употреба, мигновено, с докосването си потъваше в лигавите грамади. И тъкмо там, във вътрешността, нанасяше пораженията си.

Неусетно, а за обсадените убийствено дълго, обгорените безформени исполини се свличаха обратно, извивайки в предсмъртни гърчове крайниците си. Сякаш напечен восък се оттичаше в морето в менящи цвета си вълни. И накрай изпод стопилата се лавина от слуз се показа корпусът на луксозния плаващ хотел. Очисти се и палубата на бойния кораб.

Само върху водната повърхност се полюшваха обгорените, все още цвъртящи трупове на двадесетина калмара, върху които се слитаха с доволни крясъци морските птици.