Петър Бобев - Светещата гибел

Изглежда, често бяха говорили така в къщи. А може би при непрекъснатото си четене бе научил всичко това.

— Шведският епископ Олаус Магнус твърди, че от главата на кракена стърчат дълги рога. Така тоя звяр приличал на изтръгнато дърво. Оттам и името „кракен“ — на шведски „дърво“.

Доктор Костова, усмихната, продължи:

— Всъщност ние знаем твърде малко за тях. Сигурни сме само, че са едни от най-приспособените за водата живи същества. Ученият Клинжел например твърди, че те се доближават до такова умствено развитие, висшият критерий на което е човешкият интелект. Мозъкът им има зачатъчна кора от сиво вещество. А сивото вещество — това е носителят на висшите нервни прояви. Няма спор, природата ги е свръхнадарила: необикновено зрение, обоняние, осезание, вкус, слух; термоскопични очи, идеални органи за равновесие, хищен клюн, отрова, десет ръце със стотици смукала, тигрови нокти, зъби по езика, димна завеса — най-съвършения камуфлаж, ракетен двигател. И накрая — високо развита нервна система. Пък и кой знае още колко неизвестни нам способности… Ако бяха успели да се приспособят към сушата, там навярно не би останало място да се появи човекът…

Дежурният офицер се обади:

— Три сърца. И синя, аристократична кръв.

Ясно, напоследък бе следил внимателно пресата.

— И вкусно месо! — прибави той.

Костова сви рамене.

— По тоя въпрос все още се спори. А трябва да бъде решен положително. Щем не щем, при липсата на друг морски дивеч, трябва да проядем и калмари. Едни се възхищават от месото на главоногите. Например сиракузецът Филоксен. Когато лекарят му предрекъл, че вече умира от преяждането с един едър октопод, Филоксен си го доял, като примирено заявил, че вече може да напусне тоя свят спокоен, защото не е оставил нищо, за което да съжалява. Тур Хейердал пък смята, че главоногите имат вкус на смес от омар и гума, която оценка се подкрепя от Акимушкин, който, от своя страна, го оприличава на гума, пържена в рибено масло.

Костова не довърши импровизираната си лекция, понеже телефонът иззвъня и телеграфистът прочете на дежурния последната радиограма.

Както слушаше, офицерът намръщи чело.

— От кораба „Британия“ Иска незабавно помощ. Нападнат е от калмари.

Той даде заповед на рулевия за промяна на курса и изтича при командира за по-нататъшни разпореждания.

Доктор Костова бе чела за тоя кораб. Огромен плаващ хотел, приспособен според конструкторите му срещу всяка заплаха от калмари, с автоматично затварящи се при опасност люкове и илюминатори, с мрежа над палубите, по която тече ток с високо напрежение, той правеше първия си средиземноморски рейс. Две хиляди богати безделници на борда му искаха в безопасност да изживеят нови неизпитвани вълнения, както „ловците“ в модерните „сафари“ — с лендровери, палатки с вани и хладилници, с автоматични голямокалибрени оръжия и професионални ловци зад гърба.

Крайцерът прибави скорост, затресе се под воя на мощните двигатели. Пенливата диря от витлата се проточи подире му като белезникаво шосе сред тъмна ливада.

След по-малко от час забелязаха на хоризонта един странен силует. И когато вече можеха да го разгледат с бинокъл, видяха не кораб, а нещо съвсем различно, подобно на безформено островче, около което морето кипеше като прибоя в подводни скали.

А щом го наближиха съвсем и вече с невъоръжени очи разбраха какво всъщност представлява тоя странен остров, всички прехапаха устни. Дори най-възторжените търсачи на преживявания. От изумление. От недоумение. От ужас. Тяхното въображение никога не би могло да си представи нещо по-неправдоподобно, такава смразяваща сърцето гледка, която дори врящият мозък на шизофреника не би успял да роди в най-разюзданите си халюцинации.

Сигурни бяха, че е „Британия“. Излъчваните Ес-О-Ес сигнали го потвърждаваха. Потвърждаваше го и радарът, който под меката покривка улавяше ясно металните очертания на пътническия кораб.

И все пак…

Разумът изглеждаше убеден. Единствени очите отказваха да го повярват. Защото те виждаха само острова, който сякаш израстваше, изригнат от подводен вулкан със студена, бавно стичаща се лава. Всъщност не и вулкан. По-право нещо друго — по-отвратително, по-невъобразимо — някаква огромна, преливаща в жълто и кафяво слуз, канара от желеподобен ахат, в която не се различаваха нито туловища, нито пипала, а само стотина ококорени немигащи очища като корабни илюминатори. Не стотици катерещи се един връз друг калмари, а една-единствена амеба, чудовищна многоока амеба, която обгръщаше исполинската си плячка в безформените си псевдоподи — възкръснал от митовете Аргус, великанът с безброй очи, когото след смъртта му Хера поставила върху опашката на пауна.