Петър Бобев - Светещата гибел

След това я повика решително.

— Елате с мен! Ще опитаме да преварим!

Тя го последва, влезе в колата му.

Той натисна педала.

Седнала до него, Костова не спираше, като замаяна, да си повтаря:

— Толкова подло! Съвест! Нямат ли съвест! Морал…

Дейвис, без да откъсва поглед от прелитащия под колелата асфалт, отвърна сурово, с някаква досада:

— Морал! Добро и зло! Като папуасите: ако те изям — това е добро; ако ти ме изядеш — това пък е зло…

А Костова, сякаш без да го чуе, продължаваше да си говори сама:

— Оная злочеста майка… Не можех да я разбера… Която, за да спаси сина си, трябвало да издаде на турците тайния проход към крепостта Урвич…

— Какво казахте? — запита Дейвис, докато изчакваха на един светофар.

Тя въздъхна.

— Една жестока легенда… За майка… Извършила предателство, за да спаси сина си… И народът… За наказание… със силата на легендата я превърнал в скала…

После отново полетяха.

При входа на аеродрума едва не се сблъскаха с профучалата насреща им кола на Бърза помощ, подир която изтичаха няколко полицаи.

Костова случайно видя шофьора.

— Той е! — тя хвана ръката на Дейвис. — Жак Буланже!

Дейвис зави рязко, спусна се подир беглеца, който надуваше сирената, за да иска път.

Колата на Дейвис, мощна и бърза, все не можеше да го настигне, защото след отминаването на Бързата помощ другите коли заемаха веднага местата си.

А доктор Костова, стиснала до счупване пръсти, само, шепнеше.

— Сашо е вътре… Вътре… Толкова близо… И…

При воя на сирената следващият светофар се смени бързо, примига на зелено, пропусна беглеца и отново затвори пътя им с червената си заповед.

Когато пътят беше отново освободен, мнимата Бърза помощ беше изчезнала.

След като не успя да избяга със самолета, Жак Буланже, или тоя, който се криеше под това име, блъсна санитарната линейка в морето, донякъде да прикрие следите, и побърза да се свърже с шефа си от една телефонна кабина.

После, получил указанията, заедно със своя помощник пренесоха все още упоеното момче на едно рибарско корабче, приготвено за целта от предвидливите организатори на покушението, и отплаваха от глухия пристан.

Уговорката беше такава. Някъде преди Капри щеше да ги настигне хеликоптер, на който трябваше да прехвърлят пленника си.

Ей тая среща очакваше Жак, докато форщевенът пореше леко, в две раздиплени вълни, синия лазур на залива. С тръпнещо сърце чакаше хеликоптера. Та да се махне от тая противна близост с морето, със страшните му дебнещи опасности.

Доколкото му беше известно, поне засега над тях не тегнеше никаква заплаха. Водата гъмжеше от акули. На отделни стада: по-дребни, по-едри, огромни. И всяко стадо тозчас бягаше в ужас, отстъпваше мястото си, когато усетеше, че приближават по-силни негови сродници. Защото забавеше ли се някоя, поколебаеше ли се, само след миг, насечено на късове, тялото й потъваше в бездънните уста на по-големите.

Като при нас — неволно си помисли Жак. — Та нали и ние най-често ставаме жертва на себеподобните.

Хищниците се стрелкаха покрай бордовете в безредни траектории като оживели торпили. И при тая гледка, при замайващия очите техен хоровод, като оргия на демони, Жак усещаше как гърлото му пресъхва.

И той неволно се отдръпна от фалшборда.

Едновременно се боеше от тях и им беше благодарен. Докато те се навъртаха наоколо, можеше да бъде спокоен, че наблизо няма кракени. Известно му беше, със своя чуден усет акулите ги подушват първи и тозчас очистват пътя им.

Тозчас и хората трябваше да се намъкнат в трюмовете и да залостят люковете.

Той се прекръсти. Дано дотогава дойдеше самолетът.

Наистина, цялата акция премина неочаквано леко, без усложнения. Това намусено момче, от което очакваха всякакви мъчнотии, се оказа до глупост наивно. За Буланже, както за мнозина като него, доверчивостта е равнозначна на глупостта.

Когато той, дегизиран, го спря пред училището и му каза, че майка му е пострадала тежко при автомобилна катастрофа и че му е заръчано да го отведе при нея, глупачето дори не запита нищо повече, а пребледняло от тревога, скочи в откраднатата за по-голяма убедителност линейка. На тях им остана само да сложат памука с хлороформ върху носа му.

Но тоя проклет англичанин! Отде се намери? И осуети бягството от летището, насочи натам полицейските хрътки, та едва им се изплъзнаха.

Сега, слава богу, всичко се уреждаше. Още минута-две, и щеше да се появи хеликоптерът. И тогава — край! Само да вземе наградата! И да скъса с всичко, с целия си досегашен живот! Завинаги! Защото той не беше като тая паплач, с която го бе свързала мръсната съдба. На тях престъплението не им тежеше. Дори като че ли ги привличаше, гъделичкаше самочувствието им, доставяше им наслада. А той се гнусеше, срамуваше се от него. Мечтаеше за деня, след който щеше да заживее спокойно. И почтено.