Петър Бобев - Светещата гибел

Най-сетне наближи Неаполския залив. Писецът на ехолота заподскача при стръмното издигане над континенталния склон, насечен от хребети и стръмни каньони.

После отново се успокои, достигнал шелфовото плато.

На дълбочина около триста-четиристотин метра забелязаха и без прожектора, само с очите си, преминалата акула. Значи, и те като другите дълбокоморски жители бяха пригодили зрението си към съвсем оскъдното осветление. Малко по-нагоре вече различаваха подскачащите наоколо им като едри бълхи скариди, рибките и медузите, които се мъчеха да избягат със задъхани пулсации.

Близо до брега броят на животинското население нарастваше.

В плитчината, сравнително далеч от зловещите властелини на бездната, се бяха оттеглили обитателите на откритото море като изместваха или изтребваха неочаквалите това нахлуване прибрежни обитатели.

Вече нямаха нужда от фоновизора. В бистрата средиземноморска вода погледите им проникваха на разстояние петдесетина метра. Повече не им беше и нужно.

Ето, насреща им от синевата изплува огромно тяло. Синя акула. Но не нападна, а продължи да си виси кротко в лазура.

— Спи! — усмихна се Джек. — И вижте! От време на време изтласква водата през хрилете си.

— Като калмар — досети се сър Чарлз.

— Иначе ще потъне. А така, на сън, с тия редки реактивни тласъци успява да се задържи на място…

Не довърши.

Внезапно акулата трепна, навярно усетила със страничната си линия раздвижването на водата, и оглупяла от уплаха, може би сметнала ги за калмар, изчезна, стопи се в далечината.

А това? Виж, то заслужаваше. Някъде в края на видимостта се премятаха едно край друго две блеснали като стомана тела. Побесняла от гняв, риба меч атакуваше с нечувана дързост, опитвайки да намуши на острието си пъргаво отклоняващата се от ударите й акула.

— Мако! — позна я Морския Тарзан. — Признайте си, че не сте виждали това! Аз също. Такъв двубой! Казват, че винаги побеждава мако…

В същия миг, сякаш да опровергае всезнаещото му предричане, като виртуозен фехтовач рибата меч заби оръжието си в хрилете на врага. Акулата се метна встрани и мечът изведнъж се счупи. Осакатената победителка, напълно обезоръжена, смаяна, се изстреля в синевата, а ранената, ръсейки подире си като шлейф струйка ален дим, опита да се гмурне към дъното, да се скрие. Сякаш знаеше какво я очаква.

Не свари. Като самозародени в синьото нищо, най-първо изплуваха три акули, после — още три… И още… И още…

Додето подводницата отмине по своя път, от нещастната жертва не бе останало нищо друго, освен едно бледо, розово облаче.

Колкото повече наближаваха пренаселения бряг, толкова по-често и толкова по-жестока ставаше борбата за живот, по-настървено взаимоизяждането: акули върху риби тонове, косатки върху делфини, по-големите върху по-малките, по-бързите върху по-бавните…

И изведнъж, съвсем не на място сред тая кървава вакханалия — раждане на живот.

Отначало никой не заподозря какво правеше десетметровата бяла акула, която се гърчеше, подскачаше, превърташе се през глава. И изведнъж от нея, нейде зад коремната й перка, изскочи, по-право излетя някакво тяло като изстреляно от подводница торпедо. После още едно. Двете торпеда дори не се поколебаха, не се застояха, а начаса, сякаш открай време са правили само това, се спуснаха в различни посоки, всяка подир една преминала риба. Още с раждането си бяха наясно относно предназначението си на убийци.

— Каин уби Авеля! — изрече с тон на пастор Джек Елбери.

Спътниците му го изгледаха учудени.

— Така е, не само Каин е убил брата си Авел — изясни се той. — Акулчетата се взаимоизяждат още в утробата на майка си. Оцеляват само най-свирепите. Едно-две. Те успяват да се родят. Ей тия двете…

Другарите му все още не бяха разбрали всичко.

— Представяте ли си какво би станало, ако не беше така? Ако всички оплодени акулски яйца излизаха здрави и читави?

И понеже наоколо им гъмжеше от акули като в някакъв зловещ рибарник, той продължи да обяснява:

— Гледайте! От устата на тая лакомия се подава опашката на морска котка. Продължава да шиба. А акулата сякаш не усеща убожданията на шипа, от който бягат всички други.

Той се засмя.

— Не ми е известно дали има материя, която за акулите не става за ядене. И крокодили, и пингвини, и птици, и костенурки, и морски змии. Като разпрах веднъж една акула, намерих в стомаха й конски крак, по-право това, което бе останало от него. Костите и копитата бяха вече полусмлени. Но най-важното — полусмляна беше и… желязната подкова…