Петър Бобев - Светещата гибел

Той се прокрадна набързо в склада, грабна окачените пушки и все тъй незабелязан, отвори люка. Не се съмняваше, че ще го преследват и за да се предпази от това, беше побързал да ги обезоръжи.

В първия миг, увиснал над бездната, все едно в космическото нищо, Сашо помисли, че ще припадне. Никога не бе плувал на дълбочина, от която не се вижда дъното. И то през деня… А тук, в тая черна пропаст! Пред тази десеторъка ужасия!

Но успя да се овладее. Първо — защото го нямаше страхът от водата като негодна за дишане среда. Така пригоден, той не можеше да се удави. Второ — притежаваше мощно оръжие. Нали беше виждал как с един откос ловците поразяваха всяка цел. И трето — там отсреща, в малката подводна лодка, премятана като играчка от калмара, беше майка му…

И никой друг, освен него не можеше да помогне…

Сър Чарлз, този налудничав тиранин, я бе обрекъл…

Никой друг…

Той имаше само нея — тя имаше само него…

След като натисна включвателя и ракетата го изстреля напред, Сашо побърза да насочи оръжието си срещу чудовищния враг. Дръпна спусъка. Но непремерен добре, откосът засегна само опашния плавник на калмара, отсече го като невидим великански меч.

Побесняло от болка, главоногото извърна към него исполинското си, пламнало от болка и злоба очище. Видя нищожеството, което му бе причинило болката, и метна към него едната си тентакула.

Малкият ловец успя да отскочи нагоре, тласнат навреме от водната струя на ракетата си. И там, избягал на недосегаемо разстояние от тая устремена към него уродлива ръка, подобна на извиваща се исполинска змия, насочи повторно пушката си.

Такъв привидно неравен двубой! Все едно заек, нападнал лъв…

И тоя път Давид успя да срази Голиата. Улучено между пламтящите очи, страшилището изведнъж се разгъна като изпусната пружина, отскочи назад, после омекна, разплу се, увисна във водата като пробит балон.

Сашо тозчас се спусна към илюминатора на освободената от плена подводница. И под светлината на прожектора на Елбери успя да разгледа вътрешността й.

И видя. Придържана от Дейвис, майка му опитваше да стане в изправилата се вече подводница.

— Мамо! — извика Сашо в изблик на несдържана радост.

И тя го чу.

Извърна се към илюминатора, загледана изумена, с широко разкрити очи. Това, което видя, надхвърляше възможностите на всеки разум. Отсреща, във водата, без никакъв дихателен апарат, плуваше нейният син. На две хиляди метра дълбочина! Нейният син, който бе загинал в калмарските пипала край Капри, на хиляди километри оттук!

Дух! Привидение!

Нямаше време да размисля, да преценява — тя, здравомислещата биоложка.

Разумът й не можа да го приеме, сърцето не можа да го понесе.

И преди да извика нещо, нещастницата притисна ръце към гърдите си, след което се строполи отново в безсъзнание на пода.

А Дейвис, олюляващ се, приближи до прозореца. Опря лице в него. С изблещени от ужас очи.

Сашо не усети опасността, обладан от една-единствена мисъл — как да проникне вътре, как да помогне на своята майка, след като я бе спасил от прегръдката на кракена?

Ала Джек Елбери видя мерналата се в далечината огромна сянка.

Бялата смърт!

Подушила лека плячка, тя не се колеба дълго. Насочи се право към прилепналото до илюминатора момче.

По-бърз от нея се оказа Морския Тарзан. Той се спусна към склада и като не намери никакво оръжие, досетил се, че това може да бъде дело само на беглеца, отвори люка и излетя безоръжен навън.

Тъкмо навреме!

Ако не беше неговата поява, древният кархародон само с едно смукване щеше да глътне нищо не подозиращата си жертва.

Елбери се стрелна дръзко насреща й. Смутена и тоя път от това досадно дребосъче, акулата трепна, забави устрема си. Поколеба се дали не е по-изгодно пътем да се справи с него, а после — с първоначално набелязаната плячка.

От това нейно поколебаване се възползува човекът. Когато тя кривна към него, той внезапно отскочи нагоре. И на минаване край свирепото й око, го порна сръчно с ножа. Ослепи я.

А тя сякаш не усети болка. Но понеже едната хапка изчезна от погледа й, тя се насочи отново към първата.

Увиснал почти над главата й Джек изкрещя към Сашо:

— Пази се! Акула!

Но виж, от гласа му — това необичайно явление в царството на мрака, огромната хищница трепна. Забави се за миг.

В тоя миг Сашо съобрази. Извърна се, насочил към нея оръжието си. Но не улучи.

Ала акулата усети миналия край нея смъртоносен лъч. Изведнъж решила, тя плясна с кривата си опашка като вертикалния стабилизатор на реактивен самолет. И напусна полесражението.