Петър Бобев - Светещата гибел

Парламентьорът бе очаквал съпротива, ругатни, заплахи. И се учуди, че думите му бяха посрещнати почти без възражения. Може би бяха обезсилени от преживяното. Може би. Но може би имаше и друго. Костова беше изпълнила задачата си. При това — намерила и сина си. А където беше той, на нея и беше добре. И още нещо, ненапълно осъзнато, но настойчиво — щеше й се да разбере по какъв начин тия чужденци бяха постигнали целите на покойния й мъж.

И може би най-важното. Съществуваше вероятност изготвената от нея бактериална култура да изгуби вирулентността си или пък самите калмари да си изработят имунитет. Доктор Костова трябваше да продължи наблюденията си. А по-добро място за това не можеше да измисли. Тя си оставаше един всеотдаен учен при всички обстоятелства.

Все заради същото, заради тайната на безкислородното дишане, но по съвсем други подбуди, не възрази и агентът на „Лойд“. Хрумнало му бе изведнъж — ами ако успее да се добере до тази тайна и да се върне на сушата? Колко ли щяха да му предложат за нея оръжейните магнати, разузнавателните служби?

Последния път пак не успя — авиотръстът повреди подводницата.

Дано пък сега най-сетне му се усмихне щастието!

Бяха ги инжектирали с анаеробния ензим, след което ги бяха отвели в дълбоководната си крепост.

И вече няколко дни там — все чудесии: и отоплението, и осветлението, и непрекъснатото ядене, и ултразвуковите оръжия. Особено тия оръжия! Само за тях онези, които разбират, щяха да дадат милиони…

Предстоеше му само това — да разкрие тези тайни. И да бяга.

Успееше ли — край на нуждата, край на недоимъка! Щеше да заживее най-сетне и той като хората. А хора за него бяха само, които блаженствуваха в лукс и охолство, които имаха пари, а това значи власт над другите, които имаха слуги — шофьори, камериери, секретарки, служащи. Другите, които нямаха пари — те не бяха хора, а работни добичета с ожулени от яремите вратове, с пречупени воля и достойнство.

Преди малко Сашо и майка му бяха влезли в кабинета на сър Чарлз, все едно на аудиенция при крал. Всъщност така рече и оня мургав испанец, дон Мигуел, когато ги въведе вътре.

Внезапно в помещението, предназначено видимо за чакалня, влетя, ако може да се нарече така тоя спънат от водата забързан ход, дребен светлоок и плешив мъж, приведен от съпротивата й, ходещ и плуващ едновременно, със замаян, блуждаещ поглед.

— Елена! — извика той прегракнал. — Сашо!

Хвърли се към вратата, забравил реда, и я разтвори рязко.

— Детето ми… Жена ми…

Не успя да влезе. Дон Мигуел и още един пазач го настигнаха и отведоха назад. А през отворената врата Дейвис чу лъжливото обяснение на сър Чарлз:

— Един луд… Не на всички нервите издържат тук…

Ала Дейвис беше уверен, че не е луд. И ново хрумване изплува в съзнанието му. Ако това наистина беше доктор Марио Булгаро, възкръснал по чудо като сина си, и Дейвис успееше да го спаси, то наградата му щеше да се окаже баснословна.

Той притвори очи, замаян от бъдещето, което го очакваше.

Само след минута тореадорът седна до него.

— Укротихме го. Една инжекция — и толкоз!

— Инжекция?

— Морфин! — усмихна се дон Мигуел. — Искаш ли?

Запитаният трепна. Неволно се отдръпна да се предпази от невидима опасност.

— Твоя работа! — махна с ръка испанецът. — Ама знай, много губиш. Най-сладкото…

После приближи ларингофона си до ухото му:

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

Дейвис го изгледа подозрително. Подпитваше ли го?

— Иначе… — добави дон Мигуел. — Цял живот — все тук… В тая гробница… Без морфин никой не би издържал…

Дейвис се усмихна.

— Е, какво? Да речем, че искам…

— Ако ми помогнеш, когато му дойде времето, ще те изведа горе, при хората. На белия свят. Да видя и аз синьо небе. Да вдъхна мирис на окосено сено… Да зърна една корида… Пък да мра…

Той го хвана за ръкава поривисто.

— Съгласен ли си?

Застрахователният агент не бързаше да поема рискове.

— Ако нямам друг избор…

Тореадорът снижи повече глас:

— Гледам те, не си случаен човек. Ще можеш ли и да ме отървеш от закона?

Нищо не му струваше да обещае. Сега, когато плановете му от мъгляви блянове даваха надежда да се превърнат в щастлива реалност, можеше да обещава всичко.

— Джентълменска дума!

Не свариха да се договорят повече. Но това засега стигаше. Вратата се отвори и отвътре излязоха майката и синът, и двамата с еднакво вирнати глави и еднакви гневни искри в очите. Изглежда, разговорът е бил неприятен. Дори във водата, за да запази приличния си вид, Костова бе успяла да си направи подходяща прибрана прическа.