Петър Бобев - Светещата гибел

Толкова! Нищо повече!

В следния миг противникът му се свлече бавно на пода, но вече не Девид Дейвис, а само обезглавен труп.

Потресен от станалото, Джек се приведе над трупа, стиснал челюсти, с ужасени очи. Бе убил! Бе убил още един човек! Още един! Ръцете му трепереха, потръпваха в несдържани гърчове и раменете му. Сякаш в следната секунда тоя суров мъж, тоя истински Тарзан, щеше да се разридае ведно с плачещата майка.

Стоеше бездеен, безволев. И безпомощен… Смазан от новото, все същото, макар и неумишлено престъпление…

Чак сега Марио Булгаро съобрази. Докато неволният убиец стоеше вцепенен над жертвата си, той грабна оръжието и го насочи насреща му.

— Сега вие вдигнете ръце! — изкрещя той с непривичен за него глас. — И веднага в склада! Веднага!

Джек сякаш не го чуваше. Стоеше, вторачил поглед в трупа пред нозете си.

Булгаро подаде пушката на сина си.

— Пази го! — заръча му той. — И ако направи най-малко движение, стреляй начаса!

А той се наведе да поправи веригата на ултразвуковите оръдия, без които корабът им отново, всеки момент, можеше да стане жертва на десеторъките страхотии. И понеже познаваше устройството й, при това той самият бе причинил повредата, скоро успя да я отстрани. Провери я върху случайно преминала акула и като се убеди в изправността й, хвана щурвала.

Тримата не размениха ни дума. И нямаше нужда. Без колебание насочиха завладения кораб към повърхността. Защото знаеха, в Мериленд беше останала резервната подводница, по-бърза и по-мощно въоръжена, предназначена тъкмо за такива случаи. Колкото по-голяма преднина вземеха, толкова по-вероятно ставаше спасението… Ами ако ги настигнеха?… Впрочем, и те имаха оръдия…

В туй време Морския Тарзан продължаваше да стои на същото място, все тъй потресен и бездеен. Но ако момчето беше по-наблюдателно, би могло да забележи беглите му погледи, с които изучаваше обстановката.

Нима можеха да допуснат, че човек като него ще се остави в ръцете на такива неопитни в пиратското дело хора — двама учени и едно момче?

За него, за все още запазената му съобразителност и пъргавина, не представляваше никаква трудност да обезоръжи това хлапе.

Ала не го направи. Поради същата разнеженост, може би. Това хлапе бе спечелило сърцето му. Пък и родителите му. Кой му даваше правото да ги държи тук пленници, когато сърцата им ги теглеха горе, към техния свят?

Той премисляше бързо. Е, добре! Нямаше съмнение, щяха да издадат тайната им. Подир някой и друг месец можеха и да ги открият. А щеше ли да бъде жив дотогава самият Джек Елбери, който все по-често наблюдаваше и у себе си тревожните признаци на морфиновата развръзка — подобно на Леди, подобно на хер Хауптман, подобно на мнозина други? Та той и без това възнамеряваше, когато победи сър Чарлз, да ги освободи, да пусне и бикобореца със златото му, да разпусне всички… Всеки по своя воля… Пък ако ще да останеше единствен той… Сам… В бездната…

Нали с него щеше да бъде морфинът? Напълно негов, без настойничество, без скъпернически отмервани дози… Едно непрекъснато блаженство… Докато…

Мисълта му не спираше да преценява трескаво. Ами ако и той се върнеше с тях горе, при хората? Нямаше право. До днес едно убийство, днес — още едно… Лудница или затвор… Не…

Изведнъж, налучкал единственото според него справедливо разрешение, Джек протегна ръка към илюминатора в ляво и извика с престорен ужас:

— Ей, а това!

Подведени от простата му хитринка, тримата извърнаха нататък глави. В тоя миг би могъл лесно да се справи с тях. Ала не го стори. Вместо върху въоръженото момче той се метна вдясно, отвори вратата и преди те да се опомнят, излетя навън, понесен с пълната сила на ракетата си към долитащите отдалеч сигнали на звуковия маяк от Мерисити.

Една акула, колкото и голяма да беше тя, не би успяла да го стресне. След като зърна във фоновизорния си екран връхлитащия древен кархародон, когото позна по изваденото от него самия око, Джек едва помръдна плавниците на краката си и зави малко, колкото да я заобиколи откъм сляпата страна. Надяваше се, че тя няма да го забележи.

Тоя път не позна. Тъкмо той беше нейната примамка. И тъкмо сега. Напълно безоръжен. Само с водолазния си нож.

Бялата смърт бе оцеляла и сега, здрава и невредима, както бяха оцелявали и далечните й прадеди сред гъмжилото от прадедите на днешните свръхкалмари.

Джек се спусна отвесно надолу. Тя наистина не свари да го последва веднага, не беше устроена така. Ала когато отново пое над дъното към града, той я видя пак устремена към него, раззинала страхотната си паст. Видя и няколкото редици триъгълни зъби, които светеха в устата й като циклопски триони.