Петър Бобев - Светещата гибел

— Бактериална зараза — отвърна тя. — Морето гъмжи от микроорганизми. Сред тях и много светещи. Някои свободно живеещи, както знаеш, предизвикват „светенето на морето“. Други пък паразитират върху морските обитатели. Единични гостоприемници обаче са се изхитрили. Пленили неканените гости в специални капсулки по кожата си и използуват светлината им за свои нужди: да общуват помежду си в тъмнината, да примамват жертвите. И ето ти симбиоза. Някои калмарчета и скариди изхвърлят срещу враговете си цели облачета от светещи бактерии в самозащита…

Не довърши. Някаква сила дръпна въдицата на сина й. Той не успя да запази равновесие в разклатената лодка и падна сред вълните, без да изпуска връзката с уловените риби.

В същия миг майка му видя през проблясващата повърхност грозния силует на триметрова акула.

Без да се замисля, тя скочи във водата. Сърцето й се вледени. Срещу опитващото да се покатери в лодката момче връхлиташе със силата на бик и с грацията на лястовица озъбената хищница, из чиято уста висеше прътът на нагълтаната ведно с рибата въдица. Връхлиташе право към него. Очите й не се виждаха, а само безобразната уста и трите симетрично разположени около нея плавници. Като марката на „Мерцедес“ — мина й през ума съвсем не на място…

Костова махна мундщука на акваланга и извика насреща й под вода. Акулата дори не трепна. Налетя, вирнала нос и изтеглила напред долната си челюст да захапе по-удобно.

В следния миг тя грабна, сякаш всмукна връзката с рибата, после врътна кривата си опашка и доволна изчезна, стопи се в синевата, повлякла подире си пръта на отмъкнатата въдица.

Разтреперана, водолазката се прехвърли в лодката при своя син, който се бе свил на седалката, изгубил и последната капка кръв от лицето си.

Едва поела дъх, тя опита да го успокои — и него, пък и себе си:

— Усетила е пърхането на уловената риба. Рибите са я подмамили, не ние… Но отде да знаем?

И млъкна. Наистина, никой не знае как ще постъпи акулата в отделния случай. Тя все още си остава един от най-загадъчните обитатели на морето.

Костова запали мотора и обърна назад. За днес стигаше.

И така, натиснала до предела газта, тя продължи да си мисли за тия странни твари, останали непроменени през стотиците милиони години на своето съществуване. И отново тръпка премина по тялото и. Ами ако случайно на акулата и беше хрумнало да захапе не връзката с риба, а само една педя встрани, където беше кракът на Сашо? И да го загуби. Жертва на някаква примитивна риба. Впрочем, дали е толкова примитивна? В нашата систематика сме приели за по-низши хрущялните риби. А хрущялът е хронологически по-късно изобретение на природата, след варовиковите образования на коралите, след мидените и охлювените черупки. Освен това и мозъкът й анатомично е по-съвършен от мозъците на другите риби, дори на земноводните, а сетивата й са свръхразвити, достигащи предела на възможното. Низши твари ли са тогава?

И отново потрепера. Знаеше, няма безвредни акули. Всяка от тях, по-дълга от метър, е опасна. Зависи… От какво ли зависи? Не напразно у всеки човек, неграмотен или всепризнат специалист, името й предизвиква ужас. У полинезийците понятията „зъб“ и „акула“ се изразяват с една дума „мано“. На френски „рекен“ — акула произхожда от „реквием“ — заупокойна литургия.

Ето кеят на Аквариума. Тя стъпи на брега и подаде на лаборанта съда, в който се бе сгърбил болният октопод.

В кабинета я очакваше униформен полицай, който я помоли, колкото е възможно по-скоро, да го придружи до управлението на криминалната полиция.

Въпреки обзелата я тревога тя успя да се облече, да оправи косата си и след като заведе сина си до училището, почти се затича към познатото учреждение, където напоследък ходеше кажи-речи всеки ден.

Инспекторът я посрещна мрачно, различно от успокоително-обнадеждаващото му държане до днес.

Без да каже ни дума, с някаква злокобна тържественост, той й подаде един пръстен — едър опал в плътна сребърна обковка.

Костова го позна — пръстенът на Марио.

— Къде го намерихте? — почти изкрещя тя.

— Негов ли е?

Инспекторът не чу отговора. Досети се по мръдването на устните й. Макар и привикнал професионално към страданието, той замълча, смутен от нейната мъка. Очите й, разширени от ужас, питаха. И той бе принуден да отговори:

— В корема на една акула…

Спести й другата подробност — че бяха намерили пръстена с полуразложената ръка, която го е носила…