Петър Бобев - Светещата гибел

Бързоходният скутер, чиято задна седалка беше запълнена с апаратите и принадлежностите на биоложката, се носеше леко към израстващия насреща им остров с причудливо устремените нагоре почти отвесни скали. Дълга запенена диря се проточваше към изоставащия назад Неапол, обгърнал в бялата си каменна огърлица блесналия син залив и полазил по извиващата се седловинна гърбица на Везувий с огрените от слънцето амфитеатрални сгради, които отдалеч приличаха на пръснати бучки захар.

Вглъбени в себе си, и двамата мълчаха: майката — стиснала волана, а синът — отпуснат тъжно на седалката до нея.

Колкото и да се бореше със спомените, Костова все не можеше да се отърве от тях. Те като че ли чакаха съзнанието й да остане само за миг незаето от научните проблеми, за да нахълтат безредни, настойчиви, убийствено мъчителни. Наистина, кога ли бяха отлетели тия години? От оня ден, когато тя, младата и обещаваща българска изследователка бе изпратена на специализация в Неаполската биологична станция. Сякаш беше вчера…

Това е случаят, съдба ли ще го наречем, или орис — чужденката попадна в научната група на доктор Булгаро. Какво ли ги сближи, какво ли ги привлече един към друг — дали общите научни интереси, дали еднаквият им мироглед, или някакво душевно сродство?

Първият им разговор някак разби студенината, обичайна между един дисертант и научния му ръководител. Докторът се гордееше с името си. Роден в Болоня, той се смяташе пряк потомък на известния Булгаро, един от основателите на Болонския университет. Италианец по дух и съзнание, той не криеше своя далечен произход, който според него водеше началото си от заселилите се преди тринадесет века в Италия прабългари начело с Аспаруховия брат Алцек, чиито потомци и досега живееха около Кампо Басо. По цели часове й разправяше за миналата слава на тези българи, за смелостта и воинското им умение, превърнали името българин в синоним на благородник; за съществуващото в Средновековието край Милано графство Булгария; за българите основатели на Миланската скала и за множеството други знайни и незнайни Булгаро и Булгарини, пръснати из цяла Италия.

Любовта им се роди неусетно. После дойде бракът. И синът. Сякаш не десет изпълнени с труд и грижи години, а — само миг безоблачно щастие… И изведнъж като гръм от това чисто небе…

Скутерът наближи малкия пристан на острова с устремената към градчето Капри зъбчата железница, но не спря там, а зави на юг, мина под отвесните стени на Тибериевата скала, навръх която се белееше вилата „Сан Микеле“, и край подножието на Анакапри достигна целта си.

На двеста метра от Лазурната пещера, в която влизаха и излизаха претоварени с туристи моторници, доктор Костова се гмурна с акваланг към дъното да провери състоянието на наблюдаваните от нея мидени и стридени обраствания и криещите се из подводните пукнатини отскоро маркирани октоподи.

А Сашо безучастно, само защото бе обещал на майка си, наниза стръвта на въдицата и я пусна в морето, устремил тъжен, не детски поглед към извиращите от дълбочината мехури, които бележеха подводния път на майка му.

Биоложката изплува скоро с пълна мрежа. В нея се бе сгърчил почервенял от вълнение октопод, вторачил с ужас отвесните си зеници в двете чудовища, които го разглеждаха тъй настойчиво.

Костова опита да се пошегува:

— Приличам ли ти на Херкулес, който се сражава с Хидрата? Или повече на Персей, готов да отсече главата на Медуза? Както са нарисувани на античната ни ваза… Или пък на Одисей, който в Месинския пролив не успял да опази спътниците си от безпощадната Сцила… Все главоноги митични чудовища…

Без да покаже, че е разбрал шегата, Сашо запита:

— Какво му е?

— Болен — отвърна майка му. — Ще го лекуваме в Аквариума.

И додаде:

— Октоподите, калмарите, сепиите — и те като човека са били захвърлени на света голи, без черупки, без зъби, без рога. Техните прадеди, амонитите и белемнитите, скрити в яки варовикови брони, гъмжали в древните морета. Въпреки това изчезнали. Оцелели голите им, привидно беззащитни потомци. Защото успели да заместят тая загуба с развитието на мозъка.

Сашо беше син на биолози, слушал волно и неволно разговорите им, затова не се учуди на тия думи. Знаеше също, та нали това беше докторската дисертация на майка му, че тия чудни същества, едни от най-приспособените за воден живот, страдат като всички други от болести и паразити. Затова попита:

— От какво…