Петър Бобев - Светещата гибел

— Че кой ще го знае по-добре от мен?

Журналистът се отпусна в креслото, направил се, че не забелязва нетърпеливото поглежда не на Булгаро към часовника. Изведнъж се бе променил. Угодливо — нахалната усмивка на професионалния репортьор бе изчезнала, сменена от някакъв нов израз — дързък, самонадеян, високомерен.

— Нека да открием картите! — рече той. — А може би вече сте се досетили. Не съм никакъв журналист, който при интервюто пълни бележника си с празни брътвежи. Идвам с най-сериозни предложения.

Булгаро го посрещна в упор:

— От името на кой оръжеен концерн?

Вече няколко подобни господа го бяха посещавали, бяха му предлагали зашеметяващи цифри, но той бе устоявал на съблазните. И на заплахите им.

Томпсън отговори бавно, с достойнство:

— От свое собствено име. Ще ви заплатя каквото предложите, само и само да се сдобия с откритието ви. Кажете цената!

И извади чековата си книжка.

Ученият не отговори направо:

— Не се интересувам за цената, а за предназначението. На мене ми е ясно защо го искат фабрикантите на оръжия, защо ме дебнат разните разузнавания. За да го насочат към смъртта и разрушението. Свободно плуващият боец практически ще бъде неуязвим от повърхността. И безнаказано ще върши всякакви бойни операции… Но вие? Защо е нужно на вас?

Без да отговори, Томпсън приготви писалката си:

— Един милион?

И погледна да види въздействието от предложението си. Погледна първо към жената. Знаеше, жените имат повече практически усет.

— Защо ви е нужно? — натърти Булгаро.

— Два милиона?

Ученият поклати глава:

— Не си прахосвайте напразно убедителността, мистър. Няма сума, която ще ме накара да изменя решението си. Пък и не зависи изключително от мен. Аз съм само ръководител на научен колектив.

Без да изчака това му изявление, Томпсън се обърна към доктор Костова:

— Синьора Булгаро, обяснете на съпруга си какво значат два милиона долара, не лирети, за едно младо семейство!

Тя отвърна тихо:

— Това, което ви казва мъжът ми, сме обмислили заедно.

И се изправи рязко.

— Да смятаме, мистър, че разговорът ни е привършил. Нямаме право да ви задържаме повече.

След което с решителни крачки се запъти да отвори вратата. Томпсън не си тръгна.

— Един момент! — рече той. — Имам и друго предложение.

И макар че виждаше нетърпеливите им погледи отново седна. И с все тъй присвити очи заговори бавно, спокойно, уверен в себе си:

— Седемдесет и един процента от повърхността на планетата ни е покрита с вода. А ужасяващо наплодилото се човечество е принудено да се смества само върху останалите двадесет и девет процента… Ей това ви предлагам, океана. Океанът е все още ничия земя. Да го завладеем ние, аз и вие. Да основем най-голямата държава на планетата. Да се спасим поне ние от заплашващата човечеството гибел, от ужаса на демографската катастрофа. Да създадем нов човек. В новата среда ще се оформи и нов начин на мислене. Може би по-уравновесен, по-разумен. Нова философия. В това чудно състояние на безтегловност…

— Научна фантастика! — не се стърпя Булгаро.

Томпсън се оживи:

— Никой писател не е в състояние да измисли дори една хилядна от богатството, което създава животът. Както казват, няма нищо по-фантастично от реалността.

Ученият случайно зърна окото му. Само дясното. Лявото продължаваше да се взира напрегнато присвито. А дясното, тъмнокафяво, почти черно, топло и доброжелателно, гореше трескаво. Не беше луд. Само въодушевен. Или пък — добър артист…

— Вие искате държава? — попита ученият. — Като че ли са малко досегашните. И тая държава ще има своя власт, нали? Своя войска? Като че ли са малко сегашните войски…

Булгаро тръсна с досада глава.

Мнимият журналист почти изкрещя:

— Но вие сте луди!

— Не, мистър! Нито ще продаваме, нито пък ние ще се възползуваме от преимуществата на своето откритие.

Елена Костова отново се намеси:

— В записките си Леонардо да Винчи твърди, че е открил начин за пребиваване на всякаква дълбочина, колкото е възможно да се стои без храна. За дишане употребявал някаква смес „алито“. В превод то означава „дъх“. Само че не ни е оставил рецептата си. И бърза да обясни защо: „По причина на злата човешка природа, която би извършвала убийства, разрушавайки корабите от дъното и потопявайки ги заедно с хората“.

Тя разпери ръце. Върху лакираните й нокти нямаше нито драскотина, нито следа от уморителната работа в лабораторията.