Петър Бобев - Светещата гибел

Противникът му не устоя. Убеден, че и тоя път не е успял да го изненада, той вирна опашка и заби надолу, сякаш вдигнал знамето на примирието и признал се за победен.

Четириногия се вслушва дълго подир него, додето се увери, че не хитрува, че наистина не мисли да се връща, и чак тогава се успокои. Чак тогава усети обхваналия го глад.

От мъжката свада се бяха събудили и самките. Една подир друга те се гмурваха, за да догонват преминаващите на няколкостотин метра под тях калмари.

Самецът обиколи веднъж стадото, колкото да се увери, че съперникът му не опитва да се присламчи от другаде, после и той вирна опашка като огромна черна пеперуда и се спусна в зиналата под него бездна. Водата бързо потъмняваше. Искрящият във всички посоки лазур се превръщаше в плътна, сгъстяваща се синева, както вечер при слънчевия заник от дълбините изплават заплашителните им сенки.

Под него като сребрист облак се надигна пасаж сардини, някакъв люспест поток от живо сребро, малки метални стрели, понесли се нанякъде по своя си път. Понякога сред тях се врязваха с устрема на пикиращи самолети ескадрили от акули, стада от риби тонове, мечоносци, хищни костенурки. А облакът продължаваше напред, без да почувствува загубата на хилядите жертви.

От непрогледната далечина се зададе нов облак, различен, повече подобен на пулсиращо желе, в което се различаваха само черните очички на дребните калмари. Двата облака се сляха, разбъркаха се. Изстрелвани от водните си ракетки с опашките напред, калмарчетата догонваха набелязаните жертви, обръщаха се мигновено, обхващаха ги с пипала, ухапваха ги с опасните си човки в тила и ги захвърляха мъртви, за да връхлетя с още по-алчна настървеност върху други риби. Така стотици, хиляди безцелно умъртвени риби потъваха в дълбините, а ненаситните убийчета продължаваха със същото ожесточение сатанинската си оргия.

Кашалотът продължи своето спускане. Тая плячка беше твърде незначителна за неговия глад. Синята утайка помътня още повече, удавена от избликналия мрак на бездната.

Прекарвайки поетия въздух през носовия си проход, Четириногия издаваше бързи тракащи звуци, които се отразяваха като от рефлектор от предната стена на черепа му и концентрирани през мастната торба на неговото чело като през звукова лупа, се устремяваха в невидим лъч напред, пронизваха непрогледните водни слоеве и когато срещнеха по пътя си някаква преграда, скала или животно, се връщаха назад като ехо, за да му покажат какво е то.

Ето, той чу, все едно видя с очите си източващата се под него върволица от средно големи калмари. От долитащата глъчка, от опипващите мрака ултразвуци кашалотът разбираше, че там вече пируваха самките с децата си.

В мрака просветваха зелени отблясъци. Без да ги види, със своето ухо той ги бе открил отдалеч — наоколо кръжаха акули, опитвайки да отмъкнат някоя трошица от китовото пиршество.

Обгърнала го бе черната нощ, сред която прелитаха, както падащите звезди разсичат августовския небосвод, хиляди, милиони огнени искри: ноктилуки, медузки, скариди, калмарчета и рибки, втурнали се едни срещу други в непрестанната си и безпощадна борба за оцеляване. В морската бездна няма растения, с които някои биха могли да се хранят. Тук повечето са хищници — един свят на взаимоизяждащи се убийци.

Звуковото му око улови един калмар. За разлика от гигантските си събратя по-дребните главоноги не нападат, а бързат да избягат. Скоростта им е достатъчна да се отскубнат от всяко преследване. И ако не е ултразвуковото му оръжие, никой кашалот не би могъл да се нахрани.

Четириногия отправи в мрака своя концентриран, уплътнен ултразвуков лъч, изстреля го с цялата си мощ, като невидим юмрук върху набелязаната жертва. Зашеметен, калмарът се завъртя на място. В последния миг, в предчувствие на връхлитащата заплаха, послушен на милионгодишния опит, унаследен от прадедите, той изблъвна чернилния си облак, в случая, съвсем излишен, и опита да отскочи встрани. Ала късно. Кашалотът вече връхлетя и дори без да го захапва с челюсти, само с едно смукване на водата го нагълта.

После ехолокаторът му откри втора жертва, ударът на ултразвука зашемети и нея, а ненаситната уста отново я погълна… Трета жертва… Четвърта…

Размахал могъщата си опашка. Четириногия продължи да, се носи с главата надолу в черната бездна сред рояци пръскащи се искри, усещайки как тегнещите отгоре водни маси притисват по-силно дробовете му, смазват ги с непоносимата си тежест.