Петър Бобев - Светещата гибел

Тогава чу отсечените удари на някаква помпа. По силата на звука разбра кого ще срещне. И звуковиждащото му устройство хвана образа на чудовищен калмар, три пъти по-дълъг от самия него, който се носеше със светкавична бързина насреща му, тласкан от живия си реактивен двигател.

Той не изчака врага. От дългия си ловен опит бе научил и това — в недостижимите за него океански падини живеят колосални свръхкалмари, които случайно са успели да се опазят, докато са били по-малки на ръст, от нападенията на кашалотите и да достигнат големината, когато никой морски хищник вече не представлява заплаха за тях. Те самите със своята сила и дързост се оказват единствени победители на кашалотите в океана. Истински убийци на китове, за щастие отделни единици, ревниво охраняващи мрачното си и зловещо царство като неоспорими властелини, от които всеки разсъдлив кит е длъжен да се пази.

Забравил глада си, Четириногия се извърна нагоре. Заплува с най-голямата възможна за него скорост. Беше станал предпазлив, ненапразно бе доживял до тая възраст, не току-тъй бе успявал до днес да се справя с всеки враг. Оценил бе силата и на новия си противник.

Ала и калмарът, вместо да връхлита слепешком срещу всекиго, както правеха събратята му, подбираше все безопасна за него плячка: акули, делфини, малки косатки. Такъв бе бил като млад, та нали затова бе оцелял до днес, такъв си и остана. И сега, макар че превишаваше трикратно кашалота, той предпочете да не го нападне. Спусна се насреща му само да го изплаши, да го прогони от ловното си поле.

Усетил с цялото си тяло слабия плисък от опашката на четириметровата акула, която бе минала лекомислено наблизо, свръхкалмарът се стрелна към нея, сграбчи я с четиридесетметровите си ловни пипала — тентакулите — и я примъкна към устата си. Едно клъвване на смъртоносната папагалска човка в тила — и огромната риба беше мъртва.

После, уплел я във възела на пипалата си, той се обърна назад и с бавни, вълнообразни поклащания на опашния плавник се отправи към бърлогата си в мрачния подводен каньон, където щеше да я изгризе на спокойствие и после щеше да си отпочине до новото огладняване.

В туй време кашалотът, достигнал повърхността, излетя над нея на десетина метра височина и се стовари отгоре й сред гейзер от водни пръски. Той вдъхна веднъж, дваж, десет, двадесет, петдесет пъти. Чак тогава, успял най-сетне да пречисти дробовете и целия си организъм от натрупания въглероден двуокис, се насочи към своето стадо. И там, надал тревожен призив, прибрал набързо всички от дълбините, ги поведе веднага на север, по-далече от опасния свръхкалмар в бездната.

За да притъпи донейде мъката по изчезналия си другар, доктор Костова се бе отдала на своите научни занимания с някаква фанатична страст. Бе се върнала отново към временно прекъснатата си работа върху болестите на молюските. Отглеждаше бактерийни култури в лабораторията, целият й кабинет беше задръстен с петриеви блюда, върху замръзналия агар-агар, на които разцъфтяваха многоцветните колонии на микроорганизмите. Но главното й внимание все пак беше насочено към опитите в открито море, при естествената среда на пациентите и, които утре, при нарастващото по численост човечество, отново трябваше да заемат полагаемото им се място в изхранването му. Всъщност месоядството на това същото човечество бе започнало именно с мекотелите. Потвърждаваха го множеството хълмове от мидени черупки край предисторическите стоянки на нашите прадеди. То щеше да разчита на тях и в бъдеще, а в същото време, по някакъв нелеп парадокс, създаваше все по-неблагоприятни условия както за себе си, така и за останалите си съжители върху планетата и особено за мекотелите: стриди, миди, октоподи, които не понасят увеличаващото се замърсяване на морската вода.

Затова доктор Костова държеше най-вече на опитите, които бе заложила в сравнително по-чисти води, откъм източния бряг на Капри в близост до прославената Лазурна пещера, която вече не можеше да се нарече с чиста съвест така, защото и нейната повърхност все по-често почваше да опалесцира от мазута. А употребяваните детергенти за очистване на водата от нефтени отпадъци се оказаха още по-вредни за морската биоценоза — животинските съобщества.

Напоследък доктор Костова вземаше със себе си и своя десетгодишен син, който след изчезването на баща му бе изгубил предишната момчешка жизнерадостност и се бе затворил напълно в себе си. Оттогава, от оня зловещ ден, по някаква негласна уговорка и двамата не бяха споменали ни дума за това, което стягаше ден и нощ сърцата им. Щадяха се взаимно. Ала мислите им оставаха все едни и същи. Щяха ли да го видят пак? Щяха ли някога да се срещнат отново? Отвличанията в тая страна не бяха рядкост, но похитителите винаги се обаждаха — или за откуп, или за политически натиск. Защо мълчаха тия? Какво възнамеряваха, какво бяха направили с него?