Петър Бобев - Светещата гибел

— Ето каква! — изправи се Томпсън. — Време е да се сложи край! Да се обнови човечеството. Това ще сторим ние. След като завладеем океана. Когато укрепим подводната си държава, ние ще подчиним света. Вие и аз — вие със своя интелект, аз с моя организаторски талант, с властническата дарба, предадена ми по наследство.

Той се сепна, но побърза сам да се успокои:

— Впрочем, няма защо да крия от вас. Навярно отдавна се досещате. Томпсън не е истинското ми име. Налагаше ми се да го крия. Аз съм син на лорд, потомък на крале. Прадедите ми са създавали Великобритания, защо правнукът им да не постави началото на Великоокеания? Защо? В бъдеще можете да не ме наричате мистър Томпсън; обръщайте се, както подобава, сър Чарлз…

— Сър Чарлз — хвана се за тая титла Булгаро. — Доколкото ми е известно, подобно поведение не подхожда на аристократ…

— Защо не, синьор доктор? Нима смятате, че устоите на Великобритания са споени с евангелска проповед? Пък и на Италия. Не ви ли са известни лордове пирати? Френсис Дрейк например…

— Ние живеем в двадесетия век.

— Обстановката при образуването на нова държава е една и съща. В името на Голямата цел и аз няма да се поколебая…

— Сър Чарлз — рече отново Булгаро. — Целта ви е най-малкото неосъществима. Никой няма да ви позволи това — да създавате нова свръхсила. Има достатъчно сили, които ще се противопоставят. По-добре върнете се в Англия, заемете мястото си в палатата на перовете. Има доста неуредици за оправяне и там. И поле за изява.

— Палатата на перовете! Та защо мислите съм тук сега? Защото там седи по-малкият ми брат. Втори след мен — по природните закони за време и последователност. Но пред мен по еснафските британски закони. Аз съм незаконороден, синьор доктор. И това общество по своите плиткоумни догми ми отрича всичко, което ми принадлежи по право. А за природата няма законородени и незаконородени, когато разпределя по своите собствени закони за наследствеността човешките дарби. Както не се е интересувала от акта за раждане на Леонардо. И той, този ЗАКОНЕН брат, седи там. И дреме. Защото няма амбиции. А аз, роденият да властвувам, да ръководя, да управлявам — само си блъскам главата.

— За днешния политик — прекъсна го Булгаро, — благородническата титла не е особено предимство.

— Не е, вярно е. И аз, не успял сред аристократите, където ми е мястото, макар и неохотно се обърнах към тълпата. Опитах с улична политика. Дори в Хайд парк. С игра на демокрация. Но на колкото избори се кандидатирах — все пропадах. Явно, не бях годен за демагогия. Защото съм прям. Каквото мисля, казвам направо. А тълпата не понася да й заявиш откровено, че искаш да изплуваш върху гърба й. Пречка след пречка ми поставя съдбата. Сякаш да изпита волята и твърдостта ми.

Той разпери ръце, с неподозирана безпомощност.

— На това отгоре, и тоя телесен недостатък, козметичен дефект казват някои, тия очи. Едното черно, другото сиво. Само подигравки и намеци за двуличност. И прякор ми прикачиха — Янус, богът с две лица.

В обикновения живот Булгаро не беше наблюдателен. Дори не можеше да каже с какво е бил облечен доскорошният му събеседник поради липса на интерес към такива подробности, според него дреболии. Затова едва сега си даде сметка какво го е смущавало толкова в тоя поглед. Отправен ту с едното, ту с другото око, според настроението, той наистина навяваше мисъл за двойнственост и коварство.

Сър Чарлз отново вирна глава в обичайната си стойка.

— Ала не се отчайвам. Зная, ще успея. Това е записано не само в гените ми, това потвърждават ясновидците и хороскопите.

В туй време доктор Булгаро мислеше трескаво. Всъщност здрав ли беше похитителят му, в ред ли беше разсъдъкът му? И въпреки всичко, въпреки външната безсмислица на стремежите му, не можеше да го приеме за луд. Само — прекалено славолюбив, може би нормална реакция спрямо обществото, нагон за доказване своята цена, хипертрофирана амбиция. Но нормален — доколкото са били нормални Александър Македонски, Цезар, Наполеон… Който успее да осъществи по начало налудничавите си цели, историята ще го признае за гений; не му ли се усмихне щастието — ще си умре като обикновен маниак.

И все повече се убеждаваше — попаднеше ли в тия ръце изобретението му, както в ръцете на всеки друг властолюбец, щеше да се превърне в средство за насилие. Вместо благоденствие щеше да донесе нови бедствия за човечеството. Колко истина има в думите все на тоя Леонардо: „Един и същ пламък прогонва мрака и обгаря“. Зависи в чии ръце се намира.