Петър Бобев - Светещата гибел

Сър Чарлз прекъсна размишленията му:

— Докторе, търпението ми се изчерпа!

И даде знак на двамата здравеняци, които тозчас грабнаха пленника и вкопчаха ръцете му в белезници. После го повлякоха към брега, където някакво непокорно течение бе изровило дълбока яма под кораловата скала.

Насреща, на двадесетина разкрача от него, прииждащите вълни сякаш му се присмиваха с бели, заменени устни, сред които се подаваха като нащърбени зъби отломките на разкъсания риф. Приливът настъпваше като при исполинско вдишване на океана. А отдолу, току под краката му, искреше в кристалната си синева водната яма — тъй бистра и прозрачна, че на петнадесетина метра дълбочина се виждаше ясно дъното, снежнобяло, едва посинено от водния пласт, по което трептяха като мрежа от дъгата слънчевите проблясъци. Бавно пъплеха морски звезди и ежове, плакнеха черупки миди, тъй различни по форма, по големина и разцветки. Щапукаха криви раци, окичени с градинки от водорасли.

А отвесната стена беше застлана с разкошен, неправдоподобно пъстър губер, изтъкан сякаш от някаква побъркана вълшебница. Накъдрени водорасли. Хаотично преплетени жълти корали, върху които кацаха червени скариди. Пурпурни морски ветрила, ще речеш, оскубани от приказната жар-птица. Дълги пискюли на горгоните. Розови актинии. Червеи, подобни на оживели астри. Морски гъби, все едно фантастични вази, потири, амфори. Увиснали като лишеи морски мъхове. И всичко изглеждаше леко, недействително, въздушно. Като че ли сновящите насам-натам риби не плуваха, а летяха. Риби папагали озобваха кораловите цветчета. Саргаки гонеха атеринки, а морският окун като жива прахосмукачка нагълтваше всяка по-дребна риба, която се мернеше пред кривогледите му очи. Риби хирурзи спокойно се рееха наоколо, разчитащи премного на щръкналите от двете им страни остри скалпели. От дупките си надничаха озъбени мурени. Стрелкаха се като добре обучени ескадрили стада млади баракуди, скумрии, кефали. Риби кочияши, риби мишени, риби императори, риби ежове — като замайваща вихрушка от оживели скъпоценности.

Пазачите изправиха учения до самия ръб на скалата, а готвачът изхвърли във водата кофа накълцано месо. Рибешкото множество мигновено се пръсна, изчезна. От дълбините изплуваха тържествено цяла дузина акули, налапаха предложеното им лакомство и се завъртяха, настървени от кръвта, в ново очакване.

Сър Чарлз се обърна към пленника си:

— Това е последният ви шанс. Да или не?

Ученият присви в ужас очи. Но стисна зъби.

Трябваше да устои. При това и разумът му внушаваше настойчиво, че престъпникът няма да изпълни заканата си. Нужен му беше. И докато Марио Булгаро пазеше тайната си, животът му щеше да бъде в безопасност.

— Джек, Мигуел!

Двамата свалиха жертвата си на земята, грабнаха я за краката и така, с главата надолу, я спуснаха над водата.

Отдолу акулите полудяха. Завъртяха се в някакъв кръвожаден бяс. Само на педя от повърхността ученият виждаше как прелитаха под него стоманеноблестящите тела, как го стрелваха алчно немигащите им очи, как пулсираха червените им хрилни цепнатини.

— Да или не? — провикна се отново мъчителят му.

Преди да получи какъвто и да е отговор, отдолу излетя четириметрова акула мако и се хвърли върху предлаганата й плячка.

Двамата атлети дръпнаха нещастника и озъбената челюст щракна до самото му лице. Ужасен, с нахлула в главата му кръв, докторът отново дочу жестокия въпрос:

— Да или не?

Той губеше съзнание. Но не отговори.

И нов скок на акулата. По-сполучлив, от който ловките палачи едва успяха да го отклонят. И още един…

Сър Чарлз махна с ръка.

Измъкнаха измъчвания на брега и го отнесоха във вилата, поставиха го в леглото му.

Първата му дума, след като се посъвзе, бе:

— Не!

Шефът седеше до леглото му и се вглеждаше в лицето му, едновременно и разгневен, и възхитен. Такава решителност в това дребно, понапълняло тяло, в това безлично, съвсем неподходящо за италианец розово лице, преливащо в оплешивялата, рано посребрена коса; такава дързост в тия късогледи очи, разкривени зад силните очила.

Много време беше изгубил сър Чарлз в колебания.

— Докторе — рече той, когато срещна погледа му. — Опитах всичко — и с добро, и със зло. Остава ми само едно. От вас зависи…

При дадения от него знак с очи телохранителите напуснаха стаята.

— За да не се двоумите — рече той тогава, — ще ви изясня цялото положение. Всички мои хора тук са наркомани. А то значи — не подчинени, не поданици, а роби. За полагащата им се доза морфин са готови на всичко. Подчертавам, на всичко!