Петър Бобев - Светещата гибел

Ала насред път видя със звуковото си зрение как от дълбините изплува огромна акула — от ония, които много рядко излизат на повърхността и затова малцина от повърхностните обитатели я познават. От никоя друга акула не се боеше Четириногия. Напротив, всички те му служеха за храна. Само от тая, от Бялата смърт — със сила и пъргавина, равни на неговите, но въоръжена къде по-добре с огромна двуметрова уста и чудовищни трионени зъби, способни с едно сгризване да отръфнат от снагата му няколкотонна хапка. Затова без двоумене се отклони от пътя й.

Белязания тоя път не побягна. Твърде дълго бе отстъпвал, твърде много мъжка сила и воля за победа се бе набрала в могъщото му тяло. Той изръмжа своето предизвикателство и подложи четвъртитата си глава срещу удара на врага. Двете чела се срещнаха с трясък като два сблъскали се локомотива. Но не дочакали да се опомнят, и двамата налетяха пак. Втори тласък и гейзер от водни пръски. После ново отдръпване и ново налитане.

Тогава Четириногия доказа, че не току-тъй бе излизал победител във всичките си досегашни двубои. Доказа, че за победата не е достатъчна само груба сила, че е нужна, и може би в по-голяма степен, и съобразителност, и хитрост, ако щете — и разум.

В последния миг той се отклони ловко, така че вместо да удари с глава, успя да захапе долната челюст на противника. Челюстта, това е най-уязвимата част на кашалота, ахилесовата му пета. Наистина понякога той може да се изхрани и със счупена челюст, всмуквай плячката си. Но каква плячка — дребосъци! Винаги недохранен. За големите калмари, архитевтисите, са нужни здрави челюсти, които да мачкат жертвата, да я задържат, да не я изпускат, щом веднъж са захапали.

Белязалия заскимтя болезнено. А Четириногия не спираше да натиска, да огъва вече проскърцващата кост. Още малко, секунда може би, и щеше да го срази напълно. Така осакатен, съперникът не е никакъв съперник.

Наоколо животът продължаваше. Не се вълнуваха дори и самките. Който и да надвиеше, все нямаше да останат без повелител. Нека се бият, това си е тяхна, мъжка работа. А те щяха да приемат всеки изход от борбата. Бе им нужен водач, дързък, силен и смел, който да ги пази от враговете и да се грижи за тях, затова не се интересуваха дали това ще бъде Четириногия, Белязания, или някой трети. Само да е най-силният…

Примамени от мириса на раните, които двамата си нанасяха, единствени няколко сини акули се бяха осмелили да ги приближат с надежда, че тоя път може да им се усмихне щастието.

Изведнъж в разгара на боя Четириногия дочу тревожния сигнал на кашалот, който се задушава. А в живота на китовете няма по-властен призив, вроден в дивите им сърца от онова далечно време, когато са правели първите си опити да завладеят враждебната водна стихия. Никой кашалот не може да му устои. Четириногия отпусна противника си, който остана да лежи повърхността, задъхан от умора и напрежение, вирна опашка и се стрелна надолу. Вече го знаеше: по гласа на удавника, по ехото на звуковия си прожектор, по миризмите на страха — от жертвата и на яростта — от нападателя, по хилядите съпътствуващи битката звуци — едно дете от неговото семейство се задушаваше в обятията на чудовищния свръхкалмар китоубиец.

С луди тласъци на опашката Четириногия се носеше надолу. Морската синева, прорязвана като със сребърни светкавици от подплашените при втурването му риби, притъмня. Обгърна го мракът — вечният мрак на океанската бездна. Но за него морето, от повърхността до дъното, беше свят от звуци, в които той умееше да се оправя отлично, по-добре от сухоземните зверове в гората нощем. Там, в тъмнината, където очите са излишни, отразеният звук заместваше напълно зрението.

Виковете за помощ затихваха. Значи, отслабваше и жертвата. Само гневните писъци на нещастната майка не спираха, издаваха, че битката още не е привършила.

Ето, самецът го видя в звуковия си прожектор. Чудовищното мекотело, обхванало с едното си ловно пипало кашалотчето, с другото посягаше да докопа разярената майка, която беше увиснала със зъби на триъгълния му плавник, както увисва косатка в устата на беззъб кит. С последни сили тя опитваше да го върне към повърхността, докато неговата водна помпа се мъчеше да насочи струята си така, че да ги отведе по-скоро в недостижимите за бозайниците дълбини, в неговото царство.

Майчината самоотверженост бе задържала убиеца, не му бе позволила да развие изключителната си скорост.

Четириногия отправи откоса на ултразвуковото си оръжие между огромните, преливащи в зелени огньове очи на свръхкалмара. И нищо! Или почти нищо! Само зеленикавите пламъчета преляха в сиянията на раздухвана жарава. Налагаше се другото — ръкопашният бой, вкопчването на тяло в тяло, на мускули срещу мускули, на сила срещу сила. И с устрема на цялата си ярост той се хвърли срещу врага. Чудовището го изпревари. Доказа, че и то има мозък. Пусна жертвата си, сякаш я запокити с огромната си ръка, и се извъртя, та метна към новия противник двете си тентакули, които завършваха с петметрови лапища, осеяни с подобни на тепсии смукала и тигрови нокти. Останалите му осем пипала, наподобяващи колосална актиния, в средата на която щракаше неправдоподобно големият папагалски клюн, се изправиха като гора от оживели възлести клонаци. Неизтощимата му помпа с два тласъка го изхвърли напред и преди Четириногия да се опомни, калмарските вендузи залепнаха в гладката му кожа, острите нокти се впиха дълбоко в плътта.