Петър Бобев - Светещата гибел

Кашалотът бе свикнал да се сражава с калмари. Та нали, за да доживее до днес, бе водил ежедневно, ежечасно дори, боеве с тях? И да ги побеждава. Но сега, уви, сега беше съвсем различно. Това не беше обикновен калмар, това беше свръхкалмар, страшилище, някаква стихия, олицетворила непоколебимата враждебност на морската бездна.

Едва сега той успя да прецени големината и силата му. Тентакулите, които настойчиво го притегляха към алчно проскърцващия клюн, бяха поне два пъти по-дълги от самия кашалот, а тялото зад тях изглеждаше огромно.

Майката пусна плавника на врага и се хвърли към детето си, подложи под него гръб, за да го измъкне по-скоро на повърхността. Не помисли дори да помогне на водача. Останалото беше негова работа. Той трябваше да се бие — нали затова беше водач?

Опомнил се най-сетне от борбата, Белязания също се бе спуснал към пищящото кашалотче, но достигнал полесражението и видял, че съперникът му води боя безмълвно, без да иска помощ, обърна и той нагоре подир спасените майка и дете.

В туй време Четириногия опитваше един след друг всички познати похвати, усъвършенствувани при хилядите му битки. Той се завъртя като пумпал — дано се отлепи от страшните вендузи, дори ако остави и парче от кожата си по тях. Напразно, това не бяха обикновени калмарски смукалца, не бяха обикновени калмарски тентакулки — това бяха оръжия за убиване на китове.

Отскочи нагоре — безполезно. Докопа случайно едното пипало, сдъвка го настървено. Пак безуспешно. Зъбите му потъваха напразно в жилавата като гума плът.

А свръхкалмарът, убеден в превъзходството си, го държеше здраво. И напрегнал водната си ракета, го увличаше в още по-големите дълбочини. Ясно, знаеше го — кашалотът няма да издържи дълго без въздух…

Четириногия усещаше как огромното налягане на трикилометровия воден слой смачква гърдите му, как сърцето му учестява пулса си, как покрай очите му започват да преминават червени светкавици — не прелитащите светещи твари, а отблясъците на гаснещото съзнание. Трябваше да направи нещо. Иначе го очакваше гибел — сигурна и безпощадна. И той изведнъж реши. Знаеше ли го отпреди, или се досети сега? Пипалата бяха силни на опъване, на дърпане. Дали щяха да се окажат такива и на обратния натиск?

Събрал цялата си мощ и цялата си воля за живот, той се стрелна тъкмо натам, накъдето го притегляха те и откъдето толкова се боеше. Така излезе — пипалата не успяха да го спрат. С дива ярост той налетя между зловещите очища, блъсна се с всичката си, удесеторена от отчаянието сила там, където се намираше защитеният от хрущялния си череп калмарски мозък.

Зашеметен, врагът му изблъвна чернилния си облак, зад който помътня феерията на пламтящите морски твари, огънят в очите му за миг погасна, неволно отслаби убийствената си хватка.

А кашалотът, замахнал с челюст да нанесе и той някаква рана и случайно улучил едното му око, усети как изпращя разпраната роговица, как се плисна очната течност — цяла бъчва.

Не изчака да разбере всичко. Остави ослепеното, още зашеметено от удара чудовище и се стрелна към повърхността.

По чудо избегнал сигурната гибел…

Вече три седмици доктор Марио Булгаро все не можеше да се отскубне от блажената прегръдка на Морфея. Така, замаян, той си го представяше ясно — тоя крилат старец, бога на сънищата, сина на Хипнос — Съня, внука на Нощта и накрая — племенника на Танатос — Смъртта…

Съзнаваше го, целият му разум се бунтуваше, ала не можеше да устои. Дори и употребен насила, опиатът не намаляваше пагубното си въздействие, обгръщаше го в сладостна дрямка и после го понасяше върху невидимите си криле в чудните, в приказно красиви сънища наяве, тъй ясни и правдиви — Като осъществени мечти.

То беше нещо вълшебно. Скок в недействителността. Прелитане изведнъж, като по магия, от цялата гадост на истинския свят в другия свят… Съвършен… Безгрижен… Та по-глупави ли бяха хилядите, милионите хипита, рокери, битници — всичките тия „апостоли на новия ред“? И той като другите по-рано го наричаше „наркотично безумие“. А дали то всъщност не беше мечтаният от съвременния човек свръхразум, божественото прозрение в умисъла на живота?

Прекрасната Елена, виновницата за Троянската война, слагала във виното на гостите си „непентес“ — опиум, та да забравят грижите си. Все заради грижите — и Теофил Готие, и Шарл Бодлер бяха станали роби на тая страст… И колцина други…

Марио се чувствуваше толкова лек, само дух, без несъвършената си и тромава телесна обвивка, която преди това го оковаваше като верига към калната земна твърд.