Петър Бобев - Светещата гибел

Знаеше, че нейде далече-далече, може би на друга планета, има две същества, любими същества, които го очакват, потресени от скръб. И неговото сърце, и неговият разум бяха убедени, че трябва да страда, че трябва да се бунтува, а в действителност продължаваше да лежи, оправдан пред себе си — и дори доволен, че има такова непоклатимо извинение за своето бездействие. Една малка драма, по-право ехо на драмата, който се разиграваше в подсъзнанието му.

Отначало докторът посрещаше с борба и безсмислена съпротива всяка инжекция. И се бунтуваше. Цялото му същество — и разумът, и чувствата, и тялото. Негодуваше срещу насилието, най-тежкото насилие — не върху тялото, а върху душата.

После съпротивата му бе отслабнала. Той лежеше безразличен и само с лека надежда, че най-сетне ще го оставят на мира, та отново да стане това, което е бил преди — човек, а не безволна дрипа…

Вече усещаше края на наркозата. Усещаше я по промъкващия се смут в душата му, по нарастващото чувство за неудовлетворение и тревога. Обхващаше го срам, погнуса от себе си, че не опитваше да побегне, че не убиеше някого, че не свършеше със себе си — каквото и да е, но да се предпази от това, на което го обричаха — не само на сигурна гибел, а и на още по-лошото, на гибел след падение.

Развълнуван, той се надигна и излезе на верандата. Седна до задрямалия си пазач. Дон Мигуел вече не се безпокоеше за затворника си, убеден от личен опит в силата на наркотика, най-яката верига.

Нощта настъпваше в цялото си тропическо великолепие. Върху обсипания с брилянти кадифеносин небосвод се открояваха като гигантски черни пера поклащаните от пасата палмови листа. Океанът спеше, почти неподвижен като полиран базалт. Само нарядко пробягваше с шепот малка вълна, приплискваше лениво в посребрения от луната пясък и се отдръпваше леко. Сякаш огромно ласкаво чудовище въздъхваше на сън. Ту тук, ту там базалтът се пропукваше и изхвърляше от черната си вътрешност залпове летящи риби, които изпърхваха във въздуха като едри водни кончета и цамбуркваха обратно във водата, оставяйки подире си безброй преливащи едно в друго водни кръгчета.

За да се оправдае, дон Мигуел промърмори сънливо:

— Сър Чарлз нареди да спрем…

Доктор Булгаро го изгледа. С радост, с все още неизгубена надежда. Може би е съжалил, може би се е разкаял…

— Ами… — испанецът сви рамене — да те направи по-сговорчив. Ние всички така… Викаме, бунтуваме се… Пък като свърши морфинът, омекваме…

— Не и аз! — натърти Булгаро.

И веднага му се стори, че с това самохвално изявление опитва повече да излъже себе си. Затова отклони разговора:

— Къде се загуби той напоследък?

— По неговите си работи… Оправя си сметките…

— Впрочем, какво работи той? Откъде толкова пари?

Дон Мигуел се озърна, после се наведе затворнически:

— Мога да ти го кажа. Защо пък не? Ти вече си наш, щеш или не щеш… — И добави. — Той е крал…

Булгаро сви устни:

— Знам. Сам ми го е казвал. И втълпявал…

— Не, не за това. Дали е внук на английските крале, или не — това си е негова работа. Той е истински крал. Само че крал на черния бизнес…

Булгаро прехапа устни. Значи тъй, значи оттам тая власт над хората, това разточително богатство! Черният бизнес — най-доходната дейност, опасна и примамлива — търговията с наркотици, поделена между банди и бандички, но всички обединени в цели контрабандистки тръстове, истински кралства в престъпния свят, управлявани по-самовластно от което и да било кралство на земята. Със свои закони, със свой морал, свои армии и полиции.

— Сър Чарлз пристига утре — побърза да му съобщи бившият тореадор. — Тогава ти ще трябва да проговориш. Не се инати! Защото и тъй, и инак все ще се огънеш… Пред нея всеки проговаря…

— Пред коя?

— Пред леди. Леди Мери. И тя идва утре. Ако той е крал, тя пък е кралица.

Той сгърчи многозначително рано набръчканото си от порока остро и изпито лице.

— Всъщност тя е луда! — пошепна той. — Ама наистина луда. Но той я слуша. Заслепен. Тя е душата му, тя му дава всичките идеи. А той само ги привежда в изпълнение. Нейно е хрумването да те отвлечем. И всичко друго. Ти я знаеш, тя ти сложи хлороформа, когато те отвличахме.

— Помня само, че беше много красива.

— Не само красива. И умна, цяла магьосница. И другата идея е нейна. Главната идея. Да завладеем океана, та да се махнем от гнусотата на света, да си създадем наш, собствен свят, по наш вкус, по наша наредба…

Докторът започваше да усеща непознато досега неудовлетворение, неясно вълнение, нетърпение. Жажда, но не за вода — жажда за губещата се лекота. Коварната магия опитваше да подчини и него, и неговата воля.