Петър Бобев - Светещата гибел

Само след няколко минути доктор Булгаро задиша учестено, тежко, като при агония.

Леди Мери сложи ръка върху челото му и запита кротко:

— А сега кажете… Кажете…

Не след дълго, унесен от отровата, ученият заговори — донякъде несвързано, като в бълнуване, но заговори:

— Хипоталамусът… В хипоталамуса се образува ензимът…

И продължи. А магнитофонът с механична добросъвестност записваше всяка негова дума…

Китоловните кораби на сър Чарлз трябваше да се отличават напълно от истинските китобойци. Защото той съвсем не мислеше да ги регистрира и да спазва определен ловен лимит… Нито пък възнамеряваше да се съобразява с международната забрана за лов във водите между двата четиридесети паралела, където се срещат най-много кашалоти.

За своята бракониерска дейност той се бе снабдил с десет бързоходни кораба, външно по нищо ненапомнящи предназначението си, които бе изпратил по всички части на океана с поръчение да завършат час по-скоро поставената им задача.

Един от тях бе поверен на Джек Елбери. Останалите се командуваха от опитни ловци, отскоро отдадени на порока. А Джек, макар и закоравял наркоман, все още бе запазил бързината на рефлексите и верния си поглед.

Излегнат в шезлонга на палубата, облечен както обикновено по последна мода, той можеше да измами всяко любопитно око, което би опитало да надзърне неканено, че е един от мнозината богати безделници, тръгнали с яхтите си да обикалят света, за да убиват някак скуката си.

Тъй като нямаше намерение да влачи убитите китове към корабната база за преработка, яхтата не бе принудена да приеме необходимата за целта форма. В нея всичко бе пригодено за развиване на голяма скорост, най-необходимото качество за всеки плавателен съд извън закона. И най-важното, липсваше основната принадлежност на китобоеца — харпунното оръдие на бака.

Яхтата се люлееше плавно по идващите от запад вълни, твърде големи за полъхващия вятър. Не беше нужно да бъдеш опитен мореплавател, за да се досетиш, че приближава буря. Всичко напомняше за нея. Сякаш във въздуха зрееше нещо, някакво невидимо електричество, задух, мълчаливо предупреждение. Над хоризонта лежаха натрупани като руна тъмносиви облаци, откъм които с всеки полъх на вятъра долитаха далечните изръмжавания на гръмотевиците.

Джек Елбери лежеше замечтан, отдаден на сладостната си дрямка. По пътя бе успял да кривне до едно познато пристанище и да се сдобие с малко морфин, с който бе увеличил дозата си над границата, до която позволяваше сър Чарлз.

Сър Чарлз! Здраво го бе впримчил тоя търговец на смърт, на падение и на безумие. В него се намираше досието, с което Джек Елбери се обвиняваше в убийство на нощния пазач при аптечния склад в Буенос Айрес, откъдето, според съобщението на другия ден, било задигнато огромно количество морфин. Наистина Джек го уби непреднамерено, бе го блъснал при бягството си, когато пазачът препречи пътя му. Но кой щеше да повярва, че при падането си нещастникът се удари сам тъкмо в изтърваното от крадеца сандъче с наркотик? Кой?

Другите — и те като него. Всеки имаше нещо, заради което трябваше да крие своето минало. Малцина бяха ония, които само заради редовната порция морфин бяха продали душите си на дявола.

Всъщност Джек не съжаляваше за нищо в живота. Бе го изживял така, както той го разбираше. Бе видял всичко. Всичко бе опитал. Наричаха го авантюрист. И може би с право. Той самият никога не успя да си обясни какво означава тая дума. За него онова, което вършеше, беше естествено, нормално. А че другите хора изпадат в ужас при появата на акула — то си е тяхна работа. Не ги познават, затова. Ако знаеха, че акулите са същества като всички други, от месо, от кости, от рефлекси — не биха го смятали за безразсъден. Рефлексите на акулата са по-бавни от човешките — в това се състоеше неговото предимство… Пък и всичко останало, което вършеше: и побоищата в кръчмите, и скоковете от шестдесетметровата скала в залива, и ездата върху косатка…

Отиде в Хаваите — рая на земята. Оказа се, че е само «Асфалтов рай» — цивилизация с всичките й гнусотии. Засели се на един пуст остров. Излезе, че не можеше да се отърве от цивилизацията. Защото и в тоя пущинак всички кокосови палми бяха нечия собственост и за да яде, той трябваше да плаща. Тогава научи израза «бананови туристи» — за примамените от легендите за Южните морета, които с последните си спестявания купуват билет до някое атолче, а после нямат пари да се върнат обратно, убедили се, че на тоя свят вече всичко е разпродадено.