Петър Бобев - Светещата гибел

Акустикът дигна рамене.

— Температурният скок!

При рязка граница между повърхностните топли слоеве и по-плътна, студена вода звуковият лъч се отразява, сякаш попаднал върху втора водна повърхност. Така, под тая лъжлива втора повърхност, много често се крият и подводниците.

Телеграфистът влезе задъхан в акустичната рубка.

— Връхлита ураган! Посока норд-норд-вест! Вятър дванадесет бала, вълна девет бала.

— Добре! — отвърна Джек, без да откъсва поглед от екрана.

— Но кое е добре? — възкликна телеграфистът. — Няма ли да се измъкваме, докато е време?

При тая новина и акустикът беше угасил екрана. И за по-голяма убедителност добави:

— Пред урагана ще избягат и китовете. А ние сме тръгнали за китове…

Джек Елбери се изправи.

— Тук все още аз съм капитанът! Кажи на рулевия да държи така!

— Ще се издавим бе, човек! — опита отново да го разубеди телеграфистът.

Джек сви устни.

— Има една поговорка: „Страхливият става добър моряк.“ Според нея ти би трябвало да бъдеш най-добрият…

— Не знам да плувам, Джек… Затова…

— Още по-добре! Ще се мъчиш по-малко. И няма да усетиш, когато те разкъсват акулите… А колкото за плуването… Чуй какво са казвали древните елини, и запомни, та когато се върнем,… „Той е неграмотен — не знае нито да плува, нито да чете.“

Сърдит, телеграфистът се върна назад.

Китолокаторът показа, че женските кашалоти с децата си също са напуснали района, навярно помамени от водача си по-далеч от бурята и от китоловците.

Понеже вече нямаше какво да прави в акустичната рубка, Джек излезе на палубата. Там го пресрещна целият екипаж, намръщен, мърморещ, със стиснати юмруци.

— Значи, бунт! — изръмжа капитанът, като ги изгледа подигравателно.

Не довърши. Отгоре увисна с вой хеликоптерът, който необичайно бързо се спусна на палубата, където механиците тозчас го приковаха със стоманените скоби. Летецът не слезе по стълбичката, а направо скочи.

— По-скоро назад! — извика той пребледнял. — Тайфунът…

И сякаш да потвърди думите му стихията веднага връхлетя, стовари се върху яхтата като някаква свръхпрозрачна, запокитена от невидим Полифем, скала. Сгромоляса се с трясък и вой. Вълните бързо се разбъркаха, покриха се с гъста пяна, все едно не вода, а кипнало мляко.

Джек Елбери продължаваше да гледа екипажа си недоволен.

— Знаете ли какво преживяване ще изпуснем!

И понеже не намери по-обиден епитет, изкрещя насреща им:

— Чиновници!

Телеграфистът отговори за всички:

— Сър Чарлз нареди само подир китове. Нищо друго! Какво ще отговаряш пред сър Чарлз?

Опитваше да го сплаши.

Джек премисляше бързо. Вярно, наредено им бе да преследват само кашалотите. Само подир тях. А тъй му се искаше да се срещне най-сетне лице в лице с един истински ураган. Кой знае колко му оставаше да се радва на тоя свят! Нима щеше да си иде, без да е преживял и това?

Толкова описания беше слушал. Та сякаш го виждаше. И все пак — едно е да си слушал, друго — да си участвувал. Да попаднеш в „окото на тайфуна“, където, обкръжено от черните облаци, късчето небе сияе отгоре в лазурната си синева, където царува неправдоподобна тишина и безветрие, а морето беснее с разбъркани отвесни вълни, цели водни стени над бездънните пропасти, „Окото на тайфуна“ — всъщност то е неговото сърце, то е водовъртеж, по-страшен от смъртта, най-прекият път към Ада.

Джек не се боеше нито от сър Чарлз, нито от кой да е друг. Само че държеше, страшно много държеше да участвува в замисленото подводно приключение. Затова, да не би сър Чарлз да го изхвърли от експедицията, склони:

— Добре!

И даде заповед на рулевия да се отбие от пътя на стихията.

После, на себе си, пошепна:

— Значи, ще си ида ей така, без да съм видял и това чудо на природата! Какво ще кажа тогава на свети Петра?

Въпреки невзрачната си външност, която не подсказваше с нищо скритите му физически и нравствени сили, доктор Марио Булгаро успя да запази душевното си равновесие след припадъка, причинен от „еликсира на истината“. Не полудя както повечето хора, върху които биваше прилагана тая сатанинска инквизиция.

Само че не помнеше нищо. Все едно, бе заспал от инжекцията и се бе събудил след някакъв странен сън без никакви възпоминания. И бе продължил предишния си начин на живот, дори по-спокоен отпреди. Защото вече никой не го разпитваше. И може би тъкмо това го смущаваше — защо не го разпитваха?

Допреди половин час цялата постройка ехтеше от виковете и стоновете на Леди. Всички й викаха така — Леди, като собствено име. Не можеше да бъде друга, тя беше единствената жена на острова. И накрая всичко бе утихнало.